Решение № 635 от 21.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10797/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на главен архитект на Столична община, подадена чрез процесуалния представител юрк. Василева, срещу решение № 24107 от 12.07.2025 г., постановено по адм. дело № 5654/2024 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отменена заповед № САГ24-РА-52-4 от 09.02.2024 г. на главния архитект на Столична община и е осъдена общината да заплати разноски по делото. В касационната жалба се твърди неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се и доводи относно законосъобразността на оспорената заповед. Претендира се отмяна на съдебното решение и решаване на спора по същество, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение и за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Ответникът – Ц. Цветкова, редовно призован, в съдебно заседание не се явява и не изпраща представител. В приложен по делото писмен отговор, чрез процесуалния представител адв. Варчев, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на Ц. Цветкова срещу заповед № САГ24-РА-52-4 от 09.02.2024 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание § 16, ал. 2 и ал. 3 от Преходните разпоредби /ПР/ на Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и § 127, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби /ПЗР/ на Закона за изменение и допълнение на Закона за устройство на територията /ЗИД на ЗУТ/, е отказано издаването на удостоверение за търпимост по административна преписка с № САГ22-УТ00-461/05.12.2022г. за обект: „Масивна четириетажна жилищна сграда“ с идентификатор по кадастралната карта и кадастралния регистър /КККР/ 68134.4337.279.1, намиращ се в поземлен имот с [идентификатор], съставляващ урегулиран поземлен имот /УПИ/ V-279, кв.28б, м. „кв. Овча купел – актуализация“. В мотивите на заповедта е посочено, че процесният строеж не е бил допустим по действащия към момента на изграждането му план за застрояване /ПЗ/, одобрен със заповед № РД-09-50-589/10.11.1994 г., тъй като по силата на този план в УПИ V-774 е предвидено свързано застрояване на страничната регулационна граница с УПИ VI. Констатирано е още, при одобряване на застроителен, регулационен и кадастрален план /ЗРКП/ с решение № 111/2001 г. на Столичния общински съвет /СОС/ в одобрената кадастрална основа на имот пл. № 774 е заснета едноетажна сграда, както и че при одобряване на частични изменения за съседни УПИ-та със заповеди № РД-09-289/08.07.2002г. и № РД-09-50-657/28.09.2004г., в кадастралната основа на поземлен имот пл. № 774 е видна заснета едноетажна сграда. Прието е от административния орган, че представените от заявителката и служебно събрани доказателства не съответстват на дадените декларации за годината на построяване на процесната сграда. За да отмени оспорената заповед съдът е приел, че административното производство е било образувано по едно недопустимо искане от лице без правен интерес, доколкото в случая жалбоподателката по същество не твърди и не сочи доказателства, от които може да се направи обосновано заключение, че е собственик на процесния обект: „Масивна четириетажна жилищна сграда“ с [идентификатор], за която е било поискано издаването на удостоверение за търпимост. Съдът приема също така, че жалбоподателката е придобила в изключителна собственост поземлен имот с [идентификатор], за който е отреден УПИ V-279, кв. 28б, м. „кв. Овча купел – актуализация“, заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ 30 кв. м., като както в административното, така и в съдебното    производство, не се сочат доказателства на един покъсен етап същата да е придобила вещни права върху процесната сграда. Според съда от приетите по делото гласни доказателства се установява, че възложител и съответно собственик на процесния строеж е бил братът на жалбоподателката, който към онзи момент -1998/1999г., е бил съсобственик на имота, в който е изпълнена жилищната сграда. Административният съд приема също така, че в случая преди да постанови спорния административен акт и да откаже да издаде удостоверение за търпимост на процесния строеж, ответникът е следвало на първо място да изясни въпроса налице ли е по отношение на заявителката правен интерес от издаването на акта или съответно ще засегне ли отказът нейни права, поради и което като не е сторил това главният архитект е постановил незаконосъобразен административен акт в едно изначално недопустимо производство. Така постановеното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Право да поиска издаване на удостоверение за търпимост на строеж по реда на § 16 от ПР на ЗУТ и § 127,ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ има всяко лице, което може да установи свой правен интерес от това. Неправилно първоинстанционният съд в конкретния случай е приел, че оспореният отказ за издаване на удостоверение за търпимост на обект „Масивна четириетажна жилищна сграда“, находяща се в поземлен имот с [идентификатор], за който е отреден УПИ V – 279, кв. 28б, м. „кв. Овча купел“ – актуализация“ по плана на гр. София, е постановен в едно изначално недопустимо производство по заявление на лице без правен интерес. Действително, от приложените по делото писмени доказателства се установява, че с нотариален акт за дарение на недвижим [имот номер], и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер], жалбоподателката е придобила в изключителна собственост поземлен имот с [идентификатор], заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 30 кв. м., но не и процесната четириетажна сграда, находяща се в имота, за която се установява, че е строена от брат й Д. Ц. в периода 1998 г. – 2000 г., който впоследствие е поставен под запрещение. Така установеното по делото обаче, обратно на приетото от административния съд, сочи наличието на правен интерес за заявителката в образуваното административно производство предвид установената законова презумция в разпоредбата на чл. 92 от Закона за собствеността /ЗС/, че собственикът на земята е собственик и на постройките върху нея. Естествено тази презумция е оборима, но е достатъчно основание касателно наличието на правен интерес за Ц. Ц. да поиска издаване на удостоверение за търпимост от главния архитект на Столична община по отношение на изградената в собствения й имот четириетажна жилищна сграда. Незаконосъобразен е извода на съда, че след като жалбоподателката не е придобила на един по-късен етап и вещни права върху находяща се в собствения й имот четириетажна жилищна сграда, то същата няма право да поиска издаване на удостоверение за търпимост за тази сграда. В тази връзка следва да се има предвид, че удостоверението за търпимост не я прави, а и не би могло да я направи собственик на процесната сграда, ако тя самата няма признато такова право, но това не изключва правния й интерес за издаване на исканото удостоверение за търпимост единствено в качеството й на собственик на поземления имот, в който се намира тази сграда. Предвид гореизложеното се налага извод за наличие на правен интерес за заявителя и допустимост на административното производство, поради което обратните изводите на съда противоречат на закона и налагат отмяна на решението. Доколкото първоинстанционният съд не е проверил останалите изисквания за законосъобразност на постановения изричен отказ за издаване на удостоверение за търпимост и не е обсъдил останалите възражения, изложени в първоинстанционната жалба, то не са налице основанията за постановяване на решение по съществото на спора от касационния съд. Преценката на доказателствата и излагането на изводи по същество за първи път в касационната инстанция би довело до ограничаване правото на участие на страните в делото, съответно би ги лишило от същинска касационна проверка относно законосъобразното провеждане на съдебното производство по оспорване на административния акт. Това налага връщане на делото за ново разглеждане, при което новият съдебен състав да установи при издаване на процесната заповед били ли са налице материално-правните основания за постановяване й. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – София град, при което съдът следва да се произнесе относно законосъобразността на оспорения административен акт като обсъди в съвкупност събраните доказателства и да обоснове фактическите и правните си изводи относно релевантните по спора факти и обстоятелства. При този изход на спора не се възлагат разноски за настоящото производство. Въпросът относно възлагането им следва да бъде разрешен при новото разглеждане на делото съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,