Определение № 2481 от 06.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 340/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат П. К., процесуален представител на Г. Николова И., срещу определение № 424 от 13.12.2024г. по в.т.д. №300/2024г. на Пловдивски апелативен съд, 1-ви търговски състав, с което е оставена без уважение подадената от нея молба по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 335 от 02.10.2024г. в частта за разноските. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че въззивният съд правилно е присъдил на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА, но неправилно е определил размера му. Излагат се доводи, че в случая не следва да бъде съобразявано решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, тъй се касае до предоставена безплатна правна помощ на материално затруднено лице, не е налице сключен договор, по силата на който да е уговорено адвокатско възнаграждение, следователно не е налице хипотеза на нарушаване на свободата на договаряне и конкуренцията по смисъла на горепосоченото решение на СЕС. Счита, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено с оглед обжалваемия интерес, възлизащ на 20 000 лв., фактическата и правна сложност на делото, продължителността му, както и обстоятелството, че по всяко проведено съдебно заседание е осъществено процесуално представителство. Поддържа, че въпросът за дължимостта на ДДС и начисляването му над данъчната основа е уреден нормативно в § 2а от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като няма разграничение между оказване на безплатна правна помощ или предварително уговорено възнаграждение. Твърди, че правните услуги, предмет на представения по делото договор, съставляват облагаема безвъзмездна доставка и че върху определеното от съда адвокатско възнаграждение следва да бъде начислен ДДС. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], не изразява становище. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по т.д.№300/2024г. на Пловдивски апелативен съд е приключило с решение № 335 от 02.10.2024 г., с което е потвърдено решение № 86 от 11.03.2024 г. по т.д. №464/2023г. на Окръжен съд – Стара Загора, в частта, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Г. Николова И. сумата над 15 000 лв. до присъдените 35 000 лв., частичен иск от 40 000 лв. Въззивната жалба на застрахователя е приета за неоснователна, като с оглед изхода на спора решаващият състав е осъдил „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати на процесуалния представител на Г. Николова И. – адв. П. К. сумата от 1000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. С молба с вх. № 9045 от 08.11.2024 г. адв. П. К. е поискала на основание чл.248, ал.1 от ГПК изменение на въззивното решение в частта за разноските при съобразяване на предвидените размери в Наредба №1/2004 г. и чрез начисляване на ДДС върху присъденото от въззивната инстанция адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв. С обжалваното определение Пловдивски апелативен съд е оставил искането по чл.248, ал.1 от ГПК без уважение като неоснователно. Приел е, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение не е обвързан от предвидените в Наредба №1/2004г. размери, като се е позовал на решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело C-438/22. Счел е, че размерът на дължимото възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ следва да бъде определен на основание чл.36, ал.2, изр.2 във вр. ал.1 от ЗАдв. Взел е предвид, че въззивното производство е приключило в едно съдебно заседание, като адв. К. не се е явила, а е депозирала писмена молба, както и че материалният интерес не е значителен. Посочил е, че определеният справедлив и обоснован размер включва и дължимия ДДС, поради което са неоснователни твърденията, че по отношение на определеното адвокатско възнаграждение не е присъден и ДДС. Законосъобразен и обоснован е отказът на Пловдивски апелативен съд да измени решението си в частта за разноските, като увеличи присъденото на адвокат К. възнаграждение. Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на СЕС по дело С-438/2022г., въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба №1/2004г., следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл.101, пар. 1 ДФЕС. Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено и определение №50015/16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на ВКС, I т.о. в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл.38, ал.2 от ЗАдв., препращаща към регламентираните от Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 от ДФЕС. Както е изяснено с т.3 на Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. по тълк. д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС при разглеждане на искане по чл.78, ал.5 от ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в определение №50015 от 16.02.2024г. по т. д. №1908/2022г. на ВКС, I т. о., в което се приема, че посочените в Наредба №1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът на извършените от пълномощника процесуални действия, преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая наред с обжалваемия интерес във въззивното производство /20000 лв./ следва да бъде съобразено, че осъществената защита на ответника Г. Николова И. в производството пред Пловдивски апелативен съд се изчерпва с депозиране на отговор на въззивната жалба и подадена молба за даване на ход на делото в отсъствие на процесуалния представител. Настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуална защита във въззивното производство на ищцата въззиваема Г. Николова И. в размер на 1 000 лв. с вкл. ДДС. Този размер на възнаграждението съответства на фактическата и правна сложност на делото, обусловена от единствения спорен въпрос във въззивното производство относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания вследствие ПТП, на защитавания интерес, както и на обема на осъществената работа от процесуалния представител на въззиваемата в производството пред Пловдивския апелативен съд при съобразяване на проведеното едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. По изложените съображения обжалваното определение на Пловдивски апелативен съд следва да бъде потвърдено като правилно. Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение