Определение № 21 от 18.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3463/2021 г.

Производството e по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх.№ 11551 от 01.07.2021 г., подадена по пощата на 30.06.2021 г. от Ю. О. Р. чрез адвокат З. М. от САК против Определение № 1483 от 07.06.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 2311/2020 г. по описа на САС, ГО, VІІ въззивен състав. Ответникът по жалбата А. Г. М. е подал отговор чрез адвокат Д. Х. от САК. Поддържа, че е правилен извода на САС за отсъствието на предпоставките на чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение, заплатено от него за защитата му във въззивното производство. Частната жалба е подадена от легитимирана страна срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С Решение № 1486 от 07.12.2020 г., постановено по в.гр.д.№ 2311/2020 г. по описа на САС, ГО, VІІ въззивен състав, е потвърдено първоинстанционното Решение № 8030 от 26.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 3096/2018 г. по описа на СГС, I-4 състав, в частта му, с която е отхвърлен иска на Ю. О. Р. срещу А. Г. М. за предаване владението на недвижим имот: апартамент № 4, с идентификатор по КК № *****, върху 1/2 ид.ч. от който е учредено пожизнено право на ползване в полза на А. А. П. на основание чл. 108 ЗС и за присъждане на сумата 400 лв. (която е част от общо дължимата в размер на 1 000 евро), представляваща обезщетение за неоснователно ползване на описания имот за периода от 19.09.2017 г. до датата на предявяване на иска на основание чл. 59 ЗЗД. Решението на СГС не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която на основание чл. 108 ЗС по отношение на А. Г. М. е прието за установено, че Ю. О. Р. е собственик на процесния апартамент № *, върху 1/2 ид.ч. от който е учредено пожизнено право на ползване в полза на А. А. П., по силата на възлагане на публична продан, обективирано в Постановление за възлагане на недвижим имот от 08.09.2017 г., влязло в сила на 19.09.2017 г., съставено по изп.д.№ 20178410401478 по описа на ЧСИ с рег. № *, р-н на действие СГС, вписано в СВ гр. София. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Ю. О. Р. е осъден да заплати на А. Г. М. сумата 3 200 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Последвало е подаването на молба с вх.№ 2400 от 17.02.2021 г., с която Ю. О. Р. е заявил искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Поддържал е, че обжалваемият интерес е 22 304,53 лв., поради което и на основание чл. 7, ал. 5 вр. ал. 2, т. 4 от НМРАВ минималият размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 1 199,14 лв., с оглед което присъдената сума от 3 200 лв. е прекомерна по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. С обжалваното определение молбата с вх.№ 2400 от 17.02.2021 г. е оставена без уважение по съображения, че адвокатското възнаграждение в размер на 3 200 лв. е съобразено с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС и с оглед фактическата и правна сложност на делото не следва да бъде намалявано. Настоящият състав на съда намира, че, при преценка за основателността на възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, преди да се пристъпи към обсъждане на въпроса за степента на фактическата и правна сложност на делото, следва да се съобрази какъв е минималият размер на адвокатското възнаграждение, произтичащ от предмета на спора и правилата на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС. Въззивният съд е разгледал иск по чл. 108 ЗС в неговата осъдителна част (относно предаването на владението върху недвижим имот) и иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата 400 лв. Данъчната оценка на имота е 87 618,10 лв. Съобразно чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК това е сумата, на която се равнява цената на иска по чл. 108 ЗС. Съответно – обжалваемият интерес възлиза на 88018,10 лв. (87 618,10 лв. + 400 лв.), а не посочената в молбата по чл. 248 ГПК и в частната жалба сума от 22 304,53 лв. Последната очевидно включва само 1/4 от данъчната оценка на имота, която обаче представлява само основа за изчисляване на дължимата държавна такса (чл. 71, ал. 2 ГПК), а не представлява цена на иска, респ. – не е равна на „интереса” по смисъла на чл. 7, ал. 2 НМРАВ. По тези съображения ВКС приема, че основа за определяне на минималият размер на адвокатското възнаграждение за защита във въззивното производство е сумата 88 018,10 лв., съответно – съобразно чл. 7, ал. 5 вр. ал. 2, т. 4 НМРАВ минималият хонорар възлиза на сумата 3 170,54 лв. Последното мотивира ВКС да приеме, че договорената и заплатена сума от 3 200 лв. не се явява прекомерна и е правилен формираният от апелативния съд извод, че не е налице основание за намаляването й при условията на чл. 78, ал. 5 ГПК. По изложените съображения, състав на Върховния касационен съд, Второ отделение на Гражданска колегия