Определение № 3761 от 26.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 957/2023 г.

Производството е по чл. 248, ал. 1 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба, подадена от Х. Р. Р., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 1243/19.10.2022 г., постановено от Варненски окръжен съд по в.гр.д. № 1544/2022 г. С него въззивната инстанция, като отменила решението на първостепенния Варненски районен съд, отхвърлил предявения от Х. Р. Р. против “Електроразпределение Север“ АД иск за установяване недължимост на сумата от 6875,92 лв., начислена от дружеството като корекция на сметка за потребление на електроенергия за обект в [населено място], [улица] за времето от 10.05.2016 г. до 03.12.2019 г. Въззивното решение е постановен след връщане на делото от друг състав на ВКС с решение № 137/12.07.2022 г. по гр.д. № 2578/2021 г., IV г.о. С влязло в сила определение по реда на чл. 288 ГПК съставът на Върховния касационен съд не е допуснал до касационно обжалване решението на Варненския окръжен съд. Присъдил е в полза на акционерното дружество – ответник по касационната жалба, съдебноделоводни разноски, сторени в инстанцията, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2364 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Х. Р., чрез адв. Д. Д., в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, е подала молба с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК. Счита, че заплатеният адвокатски хонорар от насрещната страна е прекомерен, защото делото не съставлява фактическа и правна сложност; има непротиворечива съдебна практика и резултатът е бил предвидим; не са ангажирани многобройни доказателства, спорът се е развил в закрито заседание. Счита, че касационният съд неправилно е приел за справедливо присъдената сума, която е следвало да редуцира. “Електроразпределение Север“ АД, [населено място], чрез. адв. Н. Банков, отговаря, че молбата е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че следва първо да изясни, че постановявайки своя акт по чл. 78, ал. 1-4 ГПК служебно не преценява доколко заплатеното от страните адвокатско възнаграждение е съответно на фактическата и правна сложност на делото и на извършената от адвоката работа, нито може да се намесва в уговореното между довереник и доверител по договора за правна защита и съдействие на плоскостта на „справедливостта“. Само при наведено надлежно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е допустимо съдът да преценява размера на заплатеното адвокатско възнаграждение и то, с оглед това дали се явява прекомерно спрямо положената работа. В случая такова възражение е направено от Х. Р. с молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК. То е в срок, защото актът по чл. 81 ГПК е постановен в закрито заседание, като едва след това страната е имала възможност да възрази срещу размера на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Ето защо, част от съображенията в молбата по чл. 248 ГПК относно пропуск и допуснато нарушение от съдебния състав, са неоснователни. Към 15.12.2023 г.не е било изобщо допустимо съдът, произнасяйки се относно тежестта на съдебноделоводните разноски в определението по чл. 288 ГПК, да намали размера на подлежащата за възстановяване от касатора сума, платена като адвокатски хонорар от ответника, а въпросът за справедливостта на уговорения размер изобщо не може да стои на съдебна преценка. Основателни са твърденията на касатора – молител, че развилото се пред ВКС дело не съставлява фактическа и правна сложност, както и, че по множество идентични казуси е формирана трайна и многобройна практика на ВКС, която е непротиворечива, както и, че резултатът от касационното обжалване е бил предвидим. Независимо от тази констатация, Х. Р. все пак е упражнила правото си на касационна жалба и предвид резултата – недопускането до касационно обжалване на въззивното решение, е отговорна за сторените от противната страна разноски. Гражданите и юридическите лица имат право на защита и съдействие от съда, но все пак следва да преценяват дали имат действително нужда точно от предприетата от тях. В случая обосновката в изложението към касационната жалба е основана на правни въпроси, които касаят активната материалноправна легитимация по иска, която е била вече разрешена от първата касация по делото. Във връзка с преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК трябва да се изясни, че адвокатският хонорар следва да се уговаря в разумен, а не необичайно висок размер, предвид вида, тежестта и сложността на предоставяната процесуална защита и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването й, като не бива да служи и за източник за неоснователно обогатяване. В случая спорът е за недължимост на сума, като материалният интерес е 6875,92 лв., а заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за касационна инстанция съставлява една трета от тази сума. Вярно е, че цената на иска не би следвало да е определящ критерий, но в случая следва да се отчете, ведно с другите значими обстоятелства - невисоката правна и фактическа сложност на стоящия пред втората касация казус, извършената от адвоката на страната работа по делото – проучване на касационната жалба, изложението към нея и подаване на отговор, без явяване в открито съдебно заседание. Настоящият състав взе предвид, че в изложението по чл. 284 ГПК са поставени множеството правни въпроси, по които е взето отношение в отговора, но също и това, че всички въпроси се явяват без значение, защото касаят правни изводи на първата касация, ползващи се с res judicata, т.е. защитата се заключава до това възражение. Предвид рамките на очертаната от касатора проверка пред ВКС, резултатът от касационното обжалване се предполага до голяма степен на вероятност още при предварителната селекция по чл. 288 ГПК. Всичко посочено определя като прекомерно заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 2364 лв. за инстанцията. За сравнение, по първата касация, когато страната е била касатор, при извършени повече като брой, обем и тежест процесуални действия по делото, при по-голяма правна сложност на поставените пред касационната инстанция правни проблеми, при взето участие в открито съдебно заседание, заплатеният адвокатски хонорар – 1060 лв. е по-малко от половината на заплатения по настоящото дело. Съдебният състав, от друга страна, отчете и спецификата на касационното обжалване, което предполага висока правна квалификация на адвокатите, представляващи страните по делото, вкл. натрупан най-малко 5 години юридически стаж, което също трябва да бъде съобразено в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. В заключение, съдът намира, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно и в случая адвокатското възнаграждение в размер над 900 лв. се явява прекомерно. По изложените съображения искането по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да бъде уважено в указания по-горе смисъл. Мотивиран от горното, съдът