Определение № 149 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3312/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. В. Г.,с.П., [община], чрез пълномощника и адвокат А. Д., срещу въззивно решение № 103/2020 г. по гр. д. № 155/2020 г. по описа на Апелативен съд - Варна. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по следните въпроси: 1. Може ли да се придобие по давност недвижим имот, след като е владян в продължение на определен период от време, но владението е било прекъснато за срок от пет години /сочи се противоречие с ТР№4/2012г., ОСГК/; 2. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /завладяване/, намира ли приложение презумпцията по чл.69 ЗС и предполага ли се, че упражняващият фактическа власт държи имота за себе си /сочи се противоречие с ТР №1/2012г., ОСГК/; 3.Необходимо ли е демонстриране от страна на владелеца спрямо собственика на поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственически правомощия за себе си. Сочат се решения на ВКС с твърдения, че обжалваното им противоречи.

Ответниците по касация П. Д. П. и Д. А. П., [населено място], [община], считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението в становище по чл.287,ал.1 ГПК.Претендират разноски за настоящата инстанция.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение №194/13.02.2020г.по гр.д.№927/19г. на ОС – Варна в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените от Т. Г. срещу П. П. и Д. П. искове за признаване, че ищцата е собственик на недвижим имот - дворно място /УПИ / с площ от 845 кв.м., представляващо ПИ с идентификатор * по КК на [населено място], [община], ведно с построената в него жилищна сграда с идентификатор **** по КК на [населено място], на основание договор за покупко –продажба по нот.акт №7/2003г. и за осъждане на ответниците да предадат владението на същия на основание чл.108 ЗС, както и за осъждане на ответниците П. солидарно да заплатят на ищцата 9 500лв. - обезщетение за лишаване от ползването на основание чл.59, ал.1 ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че ищцата твърди, че е собственик на процесния УПИ **, кв.30 по плана на [населено място], ведно с изградената в същия жилищна сграда на основание договор за покупко-продажба по н.а.№7/2003г. Ищцата получила виза за САЩ през месец март 2004г., заминала да живее там през май същата година. По това време ответницата се нуждаела от жилище и ищцата се съгласила да и предостави за няколко месеца имота.Така ответницата започнала да ползва имота без да плаща наем, тъй като били познати. Изминала една година, в която страните се чували ежеседмично по телефона, и на въпрос, няма ли да освободи имота, ответницата отговаряла уклончиво.След като се установило, че ответницата няма да освободи имота, през лятото на 2005г. ищцата я уведомила, че от тук нататък ще й дължи наем за ползването му. След това ответницата блокирала телефонния номер на ищцата.В годините бащата на ищцата многократно търсил ответницата по телефона и в имота, но същата се криела. Бравите и ключовете били подменени и по този начин ищцата и баща й нямали достъп до имота.През 2013г. ответницата със семейството си сама напуснала имота, без да се обади и без да остави ключове.Впоследствие на 01.06.2017г., без съгласието и против волята на ищцата, отново се нанесла там. Последвали нови неуспешни опити да бъде изведена от имота.

Ответниците са релевирали възражение, че са собственици на процесния имот на основание давностно владение, осъществявано от м.02.2004г. и към датата на исковата молба - 10.12.2018г. с твърдение, че между ищцата и нейния баща и ответницата са съществували близки отношения от 1998г. Когато ищцата закупила имота с цел инвестиране на средства и започнала визовата процедура по заминаването в САЩ, тя и баща й предложили на ответницата да й бъде продаден имотът. Нямало време да се снабдят с необходимите документи за окончателна сделка и постигнали съгласие да се сключи предварителен договор като се изплати продажната цена. След това владението било предоставено на ответниците. Имотът бил в лошо състояние и те изградили солидна бетонова ограда, поставили входни врати към мястото и масивна входна врата на къщата.Извършили цялостен ремонт на втория етаж и се нанесли да живеят там. Направили ремонт на покрива, надградили комините, разширили и ремонтирали терасите на втория етаж, сменили изцяло дограмата. Сменили инсталации и тръби. Извършили цялостен ремонт и на първия етаж.Подсилили основите на къщата, изградили помещение под стълбището, довършили строителството на гаража, изградили ново помещение на първия етаж, премахнали стари стени, обединили три стаи в една, изградили баня с тоалет, сменили дограмата, направили нова входна площадка, изградили нова постройка в двора, нови бетонни площадки и пътеки.Всички действия на ответниците по подобряване на имота /при които се е променил цялостният вътрешен и външен облик на къщата и на дворното място/ са извършвали като негови владелци. Всички съседи наоколо знаели, че те са собственици на имота.Ищцата и нейният баща също знаели и не са се противопоставяли.

При така въведените твърдения и след анализ на събраните писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че ищцата се легитимира като собственик на имота с цитирания нотариален акт. С влязло в сила решение №2878/26.06.2019г. по гр.д.№7753/18г. на ВРС са отхвърлени предявените на 23.05.2018г. от П. П. против Т. Г. иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключен на 18.02.2004г. помежду им предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот като е и прието за установено на основание чл.194, ал.3, вр. ал.2 ГПК, че предварителен договор от 18.02.2004г. и разписка от 18.02.2004г. за заплащане на продажна цена от 30 000лв. представляват неистински документи, неавтентични по отношение подписа на Т. Г.. При това положение предварителен договор от 02.2004г. е неистински документ, липсват данни за сключен друг такъв договор, поради което не може да се приеме, че ищцата е предала на ответницата владението на имота въз основа на предварителен договор за неговата продажба.

След подробен анализ на свидетелските показания, вкл. на посочените от ищцата, както и на съдебно-техническата експертиза относно извършените в имота подобрения и ремонти, въззивният съд е приел, че ответниците са се нанесли да живеят в имота на ищцата през 2004г. в качеството си на държатели, тъй като били допуснати от нея да го ползват за известно време безвъзмездно. Фактическата власт е установена със знанието и съгласието на собственика, който е считал, че имотът ще се държи за него. Самата ищца е въвела твърдения, че тези отношения между страните са продължили да съществуват до 2005г., когато е станало ясно, че П. не желае да напусне имота и тя е преустановила контактите си с ищцата и с баща й. Според гласните доказателства ответницата не отговаряла на обажданията на ищцата, баща й не бил допускан в имота, не е имал достъп до него /сменени брави, ключове с поставени нови врати на дворното място и къщата/.

Същевременно спрямо всички П. започнали да се афишират като новите собственици на недвижимия имот, „закупили” го предишния – ищцата, която заминала в САЩ. Въззивният съд е посочил, че за превръщане на държанието във владение с едностранни действия от страна на държателя /interversio possessionis/, е необходимо той да извърши действия, да проявява активност, която по смисъл и съдържание да отрича владението на собственика; да престане да държи вещта за другиго и да започне да я държи за себе си, следователно към фактическата си власт да добави и намерението си да свои вещта; необходимо е и действията на държателя да са достигнали до знанието на собственика.

От доказателствата по делото е направен извод, че ответниците са започнали да извършват подобряване на имота, включващи основни външни и вътрешни ремонти в сградата като тези дейности са извършвани през 2004г., 2005г., 2006г., 2014г., 2015г., 2016г., 2017г. и са на стойност 75 246, 42лв. Едностранните им действия по своене на имота е трябвало да бъдат узнати от собственика.Според твърденията в исковата молба ищцата и баща й многократно търсили ответницата по телефона и в имота, но същата не вдигала и се криела, бравите и ключовете били подменени, като нито ищцата, нито баща й имали достъп до имота. За фактическото състояние, пребивавайки в САЩ,ищцата е научавала от своя баща. Същевременно от гласните доказателства е установено,че той ходил нееднократно до имота, в различни периоди от време, нямал е достъп, търсил е съдействието на кмета на селото, разпитвал съседите и е виждал, че в същия се извършват мащабни ремонти.Със смяната на вратите, съответно ключовете за достъп до дворното място и до жилищната сграда, неосигуряването на такива за ищцата - собственик /съответно за баща й, който наглеждал имота за нея поради отсъствието й от страната/, явният отказ да се предаде обратно вещта /или да се заплаща наем/, извършването на мащабни ремонти, целенасоченото и категорично преустановяване на всякакви контакти с ищцата след 2005г.-2006г., ответниците ясно са демонстрирали на собственика на имота, че вече не са негови държатели по силата на заем за послужване, а имат намерение и своят имота за себе си като демонстрират поведение на собственици и това поведение е явно, а не скрито.

От своя страна ищцата не е предприела никакви правни действия за защита правото си на собственост /разчитала доброволно да и се предадат ключовете от имота/. След 2005г.-2006г., ответниците вече са упражнявали фактическа власт с намерение за своене и действията им са станали достояние на собственика. Владението им е било явно- всеки заинтересован е могъл да научи за него, както е научил и собственикът, изразено по ясен начин - като владелци те са отричали властта върху вещта на собственика и не са допускали негови действия върху същата вещ, владението е било спокойно, тъй като не е установено с насилие и постоянно – с трайно изразена воля за своене. То е било и непрекъснато. Твърденията на ищцата, че са напуснали имота през 2013г. и са се върнали в него през 2017г. не водят до обратен извод. Съгласно разпоредбата на чл.81 от ЗС с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва. От събраните по делото доказателства обаче не се установява за този период /или друг/ да е отпаднал анимусът им, т.е. намерението да своят вещта, както и корпусът, т.е. да не е упражнява фактическа власт върху обекта на владение. Установено е от гласните доказателства, че и в този период ищцата и баща и нямали достъп до имота, който бил заключен от ответниците с поставена охранителна система.

Обстоятелството, че П. са владели и друг имот в селото, не води до извод, че са преустановили владението си върху процесния, след като той е стопанисван само от тях. Този извод не се опровергава и от представената справка от „ВиК“ относно отчети за потреблението за период 10.04. 2009г.-11.06.2009г., 12.06.2017г.-25.04.2019г., сменен водомер на 25.04.2019г., 25. 04.2019г.-12.06.2019г. Фактът, че не е отчитано потребление в периода 2009г.-2017г. на този водомер не означава, че П. са изоставили фактическата си власт върху имота или са се отказали от намерението за своене. След като са преобърнали държанието си във владение и действията им са станали достояние на собственика, то до датата на исковата молба, ответниците са придобили недвижимия имот по давност. На придобивна давност те са се позовали с отговора на исковата молба и според разрешенията на ТР №4/2012г. на ОСГК на ВКС при наличие на позоваване правните последици се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок, съобразно елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 и чл.79, ал.2 ЗС. Не е доказано по делото осъществяването на някоя от хипотезите на чл.81 ЗС, или на чл.116 ЗЗД в рамките на посочения десетгодишен срок.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Те са поставени при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд и отразяват собственото разбиране на касатора за фактите по делото. Въззивният съд не е приел, че владението е прекъснато за около пет години. Той е приел, че то е упражнявано постоянно и непрекъснато за целия десетгодишен период, тъй като фактът на непрекъснатото или не физическо обитаване на имота през целия период е ирелевантен след като владелецът е установил фактическата власт, отричайки тази на собственика /имотът е заключен, охраняван и пр./ и последният няма никакъв достъп до него.

Освен това въззивният съд не е констатирал от гласните доказателства, че имотът е напуснат,респ. изоставен от ответниците, поради което съображенията на касатора в тази връзка са ирелевантни. Вторият и третият въпрос относно приложението на презумпцията по чл.69 ЗС също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението поради противоречие със сочената практика на ВКС /ТР№1/2012г., ОСГК и решения на ВКС,постановени по чл.290 ГПК/. Въззивният съд е приел, че е доказано от ответниците /чиято е и доказателствената тежест/ преобръщане на държането във владение / interverssio possessionis/ чрез извършване на явни и несъмнени действия, които за достигнали до знанието на собственика, а последният, въпреки това знание, не е предприел никакви правни действия в период на повече от десет години за защита на правото си на собственост.

Преценката е направена след съвкупен анализ на събраните доказателства, както и на посочените от самата ищца факти в обстоятелствената част на исковата молба. Следва да се посочи, че е съобразена и практиката на ВКС /решение №70/2017г. по гр.д.№3991/2016г., ІІ г.о./, според която след като фактическата власт върху имота е установена като държане, тя може да се преобърне във владение, само ако държателят промени намерението си да я упражнява вече изключително за себе си. Промяната в намерението да свои вече имота трябва да намери външна проява чрез действия, които отричат правата на досегашния собственик и това следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане касационното обжалване на въззивното решение.На ответниците по касация следва да се присъдят направените в производството по чл.288 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно представените доказателства в размер на 1487 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.