Определение № 8149 от 25.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7492/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на А. П. И., чрез пълномощника му адв. П. Макавеев, срещу определение № 6295 от 11.06.2025 г. по адм. дело № 5219/2025 г. на Върховния административен съд, пето отделение. Релевирани са доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се изводът на съда за недопустимост на предявената жалба с твърдения за доказан пряк личен интерес от оспорването на подзаконовия нормативен акт, правилата на който счита, че го лишават от възможността да извършва плащане с компенсаторните инструменти, които притежава, в търгове за продажба на държавни имоти, а в резултат на горното би понесъл и значителни вреди. Изложени са съображения за нищожност, респ. за незаконосъобразност на оспорения нормативен акт. Прави се искане за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по предявената жалба или за произнасяне по съществото на спора, вкл. по искането за спиране на изпълнението на оспорения акт. Претендират се разноски. Ответникът по частната жалба – Министерският съвет на Република България, чрез процесуалния си представител А. Георгиева, представя писмен отговор, в който подържа, че обжалваното определение е правилно и обосновано, поради което счита, че следва да се остави в сила. Иска присъждане на разноски. Върховният административен съд, петчленен състав, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение Върховният административен съд, тричленен състав, на основание чл. 159, т. 4 във връзка с чл. 196 АПК, както и на основание чл.190 вр. с чл. 166, ал.2 АПК, е оставил без разглеждане жалбата на А. П. И. против Наредба за електронна платформа за продажба на имоти – частна държавна собственост, и на имоти – собственост на търговски дружества с повече от 50 на сто държавно участие в капитала или търговски дружества, чиито дялове или акции са собственост на търговско дружество с повече от 50 на сто държавно участие в капитала /приета с ПМС № 243 от 26.09.2019 г., обн., ДВ, бр. 77 от 1.10.2019 г., в сила от 1.10.2019 г., изм. и доп., бр. 37 от 21.04.2020 г., в сила от 21.04.2020 г., изм., бр. 53 от 8.07.2022 г., в сила от 8.07.2022 г., изм. и доп., бр. 55 от 15.07.2022 г., в сила от 5.08.2022 г./, наричана в настоящото изложение Наредбата, както и искането на жалбоподателя за спиране действието обжалваната наредба и е прекратил производството по делото. За да постанови горния резултат, тричленен състав, е приел, че жалбата е процесуално недопустима поради липса на правен интерес от търсената съдебна защита, а недопустимостта на оспорването е пречка за произнасяне по искането за спиране с правно основание по чл.190, ал.1 АПК. Сочи се, че притежаването на компенсаторни инструменти - 3 173 150 жилищно компенсаторни записи с номинал 1 BGN, установен с издадено от „Централен депозитар“ АД, Удостоверение за притежавани финансови инструменти № 44505548С 28.07.2023 на името на А. П. И. и твърденията му, че не може да ги използва като платежно средство във всички търгове по Закона за държавната собственост, поради това, че процесната Наредба не предвижда такава възможност, не доказва правен интерес от оспорването й, тъй като същата урежда воденето и поддържането на електронната платформа за продажба на имотите, подготовката и обявяването на електронни търгове, условията и редът за провеждане на електронните търгове за продажба, но не и хипотезите, в които плащането може да се извърши с компенсаторни инструменти, които хипотези се съдържат в специални закони - чл. 4, ал. 2 и чл. 8 от Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти /ЗОСОИ/ и чл. 13 от Закона за сделките с компенсаторни инструменти /ЗСКИ/. Допълнително в подкрепа на извода за отсъствие на интерес от обжалването на Наредбата, съдът сочи, че при евентуален отказ да бъде допуснат до участие в обявен електронен търг, жалбоподателят разполага с процесуалната възможност по чл.27, ал.5, съотв. по чл.28, ал.3 от Наредбата, да оспори по реда на АПК крайния акт в процедурата - решението на Агенцията за публичните предприятия и контрол /АППК/, в което производство да наведе възраженията си срещу решенията на тръжната комисия, вкл. относно начина на плащане на покупната цена. Така мотивиран тричленният състав е постановил обжалвания резултат. По отношение на искането за спиране по чл.190, ал.1 АПК съдът е приел недопустимост на същото поради недопустимостта на жалбата срещу Наредбата, но и неоснователност на искането поради недоказаност на предпоставките по чл.166, ал.2 АПК вр. с чл.196 АПК, а именно, че от действието на оспорената Наредба за жалбоподателя биха нестъпили значителни или трудно поправими вреди. Оспореното определение е правилно и не са налице сочените основания в частната жалба за отмяната му. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за неправилна преценка на съда относно отсъствието на правен интерес да атакува процесния нормативен акт. Не намират опора във фактическите обстоятелства и нормативната уредба изложените доводи, че са засегнати правата и законните му интереси като собственик на компенсаторни инструменти. Тези доводи са наведени и пред тричленния състав, който аргументирано ги е отхвърлил като недоказващи правен интерес от обжалване на процесната Наредба. Наличието на правен интерес от оспорване е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на съдебното производство, като тя е относима и в случаите на оспорване на подзаконови нормативни актове по аргумент от чл. 186, ал. 1 АПК. В този смисъл е постоянната практика на ВАС, съобразена и с решение № 5 от 17.04.2007 г. на Конституционния съд по к. д. № 11/2006 г., а твърденията в жалбата за противоречие със същата са неоснователни. Съгласно чл. 186, ал. 1 от АПК, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. С оглед на законовата уредба на правото на обжалване на подзаконовите нормативни актове и фактите по делото, съдът обосновано е приел отсъствие на правен интерес от оспорване, което сочи на недопустимост на жалбата на основание чл. 159, т. 4 АПК. Противно на поддържаното в жалбата, решаващият извод на тричленния състав е формиран след преценка на обстоятелствата, с които жалбоподателят обосновава правния си интерес и на предмета на регламентация с оспорената Наредба. Видно е, че с предявената жалба, И. оспорва изцяло Наредбата, а правния си интерес обосновава с факта, че притежава компенсаторни инструменти - жилищно компенсаторни записи, с които обаче не може да извършва плащания в търгове за продажба на държавни имоти, тъй като процесната Наредба не предвижда такава възможност. С оглед на горното и съобразно чл.186, ал.1 АПК, за да е допустимо оспорването е необходимо обжалваната Наредба да засяга пряко правната сфера на жалбоподателя, а констатацията на съда за липса на такова засягане е правилна и се споделя от настоящата касационна инстанция. Процесният нормативен административен акт не съдържа правила за начините на плащане на покупната цена при продажба на имотите и не въвежда забрани за плащане с компенсаторни инструменти. Оспорената Наредба уреждат воденото и поддържането на електронната платформа за продажба на имотите и обектите по чл. 2, подготовката и обявяването на електронни търгове, условията и редът за провеждане на електронните търгове за продажба чрез електронната платформа /арг. чл. 1 от Наредбата/, т.е. процедурните правила на електронните търгове за продажба на имоти. Горното следва от наименованието на отделните глави и раздели, формиращи структурата на Наредбата, както и от съдържанието на нормативните разпоредбите /напр. чл. 5, ал. 1 от Наредбата въвежда изисквания към електронната платформа, чл. 12 – към тръжната документация, чл.14 – към кандидатите в търовете, чл.18 и сл. – към състава и работата на тръжната комисия, чл.23 и сл. – към реда за провеждане на търга, чл.25 – за крайния акт на компетентния орган и т.н./. Начинът на плащане на покупната цена е посочен в разпоредбата на чл.12, ал.3, т.6 от Наредбата като елемент от правилата за провеждане на електронен търг, последните съставляващи част от тръжната документация; в разпоредбата на чл.16, ал.3, т.5 от Наредбата във връзка със съдържанието на решението за продажба на имота и в §1 от ДР на Наредбата, дефиниращо хипотезата на съществено изменение на обявените условия на търга. Никъде в Наредбата не е предвидено, че плащането може да се извършва единствено в левове, а не с компенсаторни инструменти, в който случай биха били засегнати интересите на жалбоподателя като собственик на жилищно компенсаторни записи. Както основателно е констатирал съдът, хипотези с компенсаторни записи да се участва в приватизационни сделки и да се извършват плащания с тях са предвидени в специални закони /чл.4, ал.2 и чл.8 ЗОСОИ, чл.13 ЗСКИ/, но са извън предмета на регламентация с оспорената Наредба, поради което същата не препятстват възможността на жалбоподателя за участие в електронните търгове за продажба на имоти, т.е. не въздейства пряко и негативно в правната му сфера. С оглед на изложеното жалбата срещу процесната Наредба е процесуално недопустима, като подадена при липсата на абсолютната положителна предпоставка за допустимост - от лице без правен интерес. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да се остави в сила. Недопустимостта на жалбата влече също така недопустимост и на акцесорното искането за спиране на изпълнението на обжалвания акт, както правилно е приел тричленният съдебен състав. Доводите в частната жалба за допуснати нарушения на административнопроизводствените правила при приемане на Наредбата и за противоречие със законови разпоредби, касаят съществото на правния спор, а не допустимостта на оспорването, поради което не е дължимо обсъждането им в настоящото производство. При този изход на спора, в полза на ответника по частната жалба съдът присъжда претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., платими от жалбоподателя. По изложените съображения, Върховният административен съд, петчленен състав