Определение № 3644 от 31.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2705/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба, подадена от В. И. Г. срещу определение №1570/14.01.2026 г. по адм.дело №194/2026 г. на Административен съд - София - град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу решение от 28.11.2025 г. по д.дело №14/2025 г. на Висшия дисциплинарен съд, оставено е без разглеждане искането му за спиране на изпълнението на същото решение и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, иска отмяната му, произнасяне по правната природа на акта, прави евентуално искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Ответникът по частна жалба - Висш адвокатски съвет, не взима становище. Върховният административен съд, пето отделение, в настоящия тричленен състав, намира частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на обжалване с частна жалба и в срока по чл. 230 АПК. За да се произнесе по искането за преюдициално запитване, съдът взе предвид следното: За да постанови обжалваното определение, АССГ е изложил мотиви, че с обжалваното от Г. решение от 28.11.2025 г. по д.дело №14/2025 г. на Висшия дисциплинарен съд е потвърдено решение от 23.09.2025 г., постановено по д.дело №52/2025 г. по описа на Дисциплинарния съд при Софийска адвокатска колегия /САК/ в частта, в която дисциплинарно обвинения адвокат В. И. Г., вписан в регистрите на САК, е признат за виновен по повдигнатото обвинение, изменено е решението в частта на наложените наказания и е потвърдено в частта на присъдените разноски. АССГ е анализирал разпоредбите на Закона за адвокатурата относно дисциплинарната отговорност на адвокатите и е стигнал до извод, че законът предвижда съдебен контрол върху акт на Висшия дисциплинарен съд единствено в хипотезата на чл.130, ал.2 от Закона за адвокатурата и то пред ВКС, която хипотеза не е налице. В останалите случаи съдебен контрол върху решенията на Висшия дисциплинарен съд /ВДС/ не е предвидена. Не може да намери приложение и общата клауза за обжалваемост по чл.120, ал.2 от Конституцията на РБългария /КРБ/. Съгласно чл.134, ал.1 от КРБ е свободна, независима и самоуправляваща се и подпомага гражданите и юридическите лица при защита на техните права и интереси. Предвид този специален статут на адвокатурата съдебната намеса в дейността й е ограничена до изрично предвидените в Закона за адвокатурата случаи. Поради тази причина АССГ е приел за неоснователно искането за сезиране на Конституционния съд на Република България. Частният жалбоподател е поискал сезиране на СЕС със следния въпрос: "Съвместимо ли е с чл.6, пар.1 от ЕКПЧ и с принципите на равенството и ефективната защита дисциплинарните решения, постановени от един и същ дисциплинарен орган на професионалната корпорация, засягащи правото на упражняване на на професия, да подлежат на различен съдебен контрол по същество единствено въз основа на статута на санкционираното лице, без националният съд да е определил правната природа на акта и характера на дължимия съдебен контрол?". В случая исканото преюдициално запитване освен, че не съдържа конкретни разпоредби от националното право, поради което не отговаря за изискването за допустимост, не е и от значение за правилното решаване на спора. Това е така, защото законодателят е посочил, че в хипотезата на чл.130, ал.2 от ЗА - когато ВДС действа като първа инстанция, решенията му подлежат на обжалване пред ВКС, докато в настоящия случай жалбоподателят твърди, че оспореното решение на ВДС подлежи на обжалване пред административен съд. Предвид изложеното искането за преюдициално запитване следва да бъде оставено без уважение. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Неоснователно е оплакването за допуснати съществени съдопроизводствени нарушения от АССГ при произнасяне с обжалваното определение. АССГ е изложил достатъчно мотиви защо не следва да се сезира Конституционния съд, видно от горецитираната част от мотивите, но е пропуснал да постанови диспозитив. Този пропуск не представлява съществено процесуално нарушение, тъй като не се отразява на крайния резултат, а и диспозитивът, с който се отказва сезиране на Конституционния съд не подлежи на самостоятелно обжалване. Доколкото административните съдилища не са с обща компетентност, а разглеждат споровете, за които е приложим на първо място общият принцип за обжалваемост на административните актове по чл.120, ал.2 КРБ, споровете по чл.128, ал.2 АПК и тези спорове, които са им възложени изрично със закон, АССГ правилно не е обсъждал дали би следвало жалбата да бъде разгледана от съд с обща компетентност поради цитираните от частния жалбоподател принципи свързани с правото на защита. В случая решението на ВДС, с което е проконтролирал правилността на решението на Дисциплинарния съд при САК относно виновността на Г. в извършване на дисциплинарно нарушение по Закона за адвокатурата и вида и размера на наложеното дисциплинарно наказание няма характер на административен акт, тъй като не е властническо волеизявление и в производство по чл. 141-142 ЗА Висшият дисциплинарен съд не действа като административен орган по смисъла на пар. 1, т. 1 ДР от АПК. Затова решението, с което се произнася ВДС не представлява административен акт, който да подлежи на съдебен контрол по реда на АПК. Това е така защото производство е с участието на страни - обвинител, дисциплинарно обвинен адвокат и заинтересовано лице, събират се доказателства в състезателно производство и е субсидиарно приложим Наказателно - процесуалния кодекс, като с крайния акт дисциплинарният съд се произнася по виновността на адвокат в дисциплинарно нарушение и евентуално по наказанието - тоест крайният акт има юрисдикционен характер, а не характер на административен акт. Актове с юрисдикционен характер подлежат на оспорване пред административните съдилища само, ако това изрично е предвидено в нормативен акт, какъвто не е настоящият случай и както правилно е посочил АССГ общата клауза за обжалваемост по чл.120, ал.2 ЗА се отнася само до административните актове. Определението като правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,