Решение № 251 от 24.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 366/2009 г.

Решение № 251 от 24.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 366/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби, едната-подадена от Г. М. М. и Н. А. М. -двамата от гр. Я., чрез процесуалния им представител-адвокат С., а другата-от С. М. М., чрез процесуалния си представител-адвокат Д. против въззивно решение № 274 от 19.12.2008 г. по в. гр. д. № 471 по описа за 2008 г. на Ямболски окръжен съд, с което частично е отменено решение № 701 от 2.10.2008 г. по гр. д. № 546/2008 г. на Районен съд Ямбол досежно иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и вместо това е постановено друго, с което е прогласена нищожността на споразумение от 10.12.2002 г. между С. М. М. и А. Н. М. и на решение № 2188/3.01.2003 г. по гр. д. № 1498/02 г. на ЯРС в частта, в която е одобрено споразумението относно ползването на семейното жилище, находящо се в гр. Я. ул. "Раковски" № 34 вх. "А" ап. 43 поради противоречие с чл. 107, ал. 4 от СК (отм.) и в частта за разноските над 500 лв. до 1 000 лв, . а в останалата част -досежно иска по чл. 59 от ЗЗД е оставено в сила. Искането е за отмяна на постановения въззивен акт/за всеки касатор-в обжалваната от него част/ и решаване на спора по същество, съответно- като бъде уважен или отхвърлен предявения иск-съобразно интереса. Претендират направените по делото разноски. С определение № 491 от 11.05.2009 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като е счел, че е налице противоречие с практиката на ВКС /Постановление № 1/79 г. на Пленума на ВС/ -единствено в потвърдителната ЧАСТ относно предявения иск по чл. 59 от ЗЗД - по въпроса за възмездния характер на правото на ползване на чужд имот на нищожно правно основание. В останалата част -досежно претенцията по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД решението е влязло в сила. В съдебно заседание страните не се явяват, не се представляват и не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: За да постанови решението си -в допусната до касационно обжалване част- въззивният съд е приел, че обезщетението за ползване е дължимо от датата на поканата, за каквато при липса на други доказателства-следва да се приеме исковата молба. Съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК - касационният съд се проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. В случая посоченото е неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Тезата на касатора е, че правото да се ползва семейното жилище след развода е право на обитаване и то винаги е възмездно. Същото-поради доброволния характер на облигационните отношения и липсата на изрично законова уредба-не може да се разглежда като наемно. В тази хипотеза възможността за защита на имуществените интереси на собственика на имота е по реда на неоснователното обогатяване. Настоящата инстанция споделя доводите на касаторите. В случая ищците /сега касатори/ -в качеството си на собственици на процесния апартамент претендират обезщетение за лишаване от право на ползване от ответницата, в качеството й за държател на имота, за периода 1.02.2003 г. /датата на прекратяване на брака, сключен между ответницата и сина им/ до 1.09.2007 г., когато ответницата е освободила имота им. Член 59 от ЗЗД дава право на собственика да претендира обезщетение за ползуването на определена вещ, от което е бил лишен по причина, че е налице неоснователно обогатяване на ползуващото вещта лице за сметка на нейния собственик, който би могъл, ако вещта се намираше в негово държане, да извлича ползи от нея било лично, било като я отдава под наем. Дължимото обезщетението е в размер на следващия се пазарен наем за вещта, който в случая е определен от вещото лице, изготвило приетата по делото експертиза на 9 370 лв., но пред вид предявената претенция от 8400 лв., следва да се уважи до този размер. В случая е безспорно, че за процесния период ответницата е ползвала имота, собственост на ищците. След прекратяване на брака й със сина на ищците, което е станало въз основа на одобрено от съда споразумение, сключено по реда на чл. 99, ал. 3 от СК (отм.), -тя е ползвала имота без основание /при начална липса на основание по смисъла на Постановление № 1/79 г. на Пленума на ВС/, тъй като споразумението в частта, в която на нея й е предоставено ползването на семейното жилище е обявено за нищожно, а нищожните актове не пораждат последици. Следователно-от следващия ден, след прекратяване на брака - тя е държала имота без основание и дължи обезщетение, на основание чл. 59 от ЗЗД на собствениците. В тази хипотеза е неправилен извода на въззивния съд, че обезщетението е дължимо от датата на поканата, тъй като приложимата норма е тази на чл. 84, ал. 1, а не на ал. 2 от ЗЗД. Денят за изпълнение на задължението за предаване на имота на неговите собственици е определен / денят, след прекратяване на брака/ и ответницата е изпаднала в забава след изтичането му. Гореизложеното, мотивира настоящия съдебен състав да отмени постановения въззивен акт в частта, в която е потвърден първоинстанционния акт, с който е отхвърлен иска по чл. 59 от ЗЗД и вместо него да постанови друго, с който да го уважи. С оглед изхода на делото, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на касатора следва да се присъдят направените по делото разноски, които са в размер на 601 лв./201 лв-държавни такси и 400 лв. -за адвокатско възнаграждение/. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение