Определение № 853 от 24.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 92/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на П. Руснеов срещу определение № 1697 от 11.10.2023 г., постановено по адм. дело № 686/2023 г. по описа на Административен съд - Благоевград, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу удостоверение № 36 от 30.11.2022 г. за въвеждане в експлоатация на строеж, издадено от главния архитект на община Банско и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, тъй като има правен интерес да обжалва удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа и се мотивира с факта, че жалбата му срещу издаденото за същия обект разрешение за строеж е приета за допустима от Административен съд - Благоевград. По тези съображения моли определението да бъде отменено. Ответникът – главен архитект на община Банско не изразява становище по частната жалба. Като взе предвид изложеното в частната жалба и данните по делото Върховният административен съд, второ отделение, констатира следното: Производството пред Административен съд -Благоевград е образувано по жалба на П. Руснеов против удостоверение № 36 от 30.11.2022 г. за въвеждане в експлоатация на строеж: „Преустройство на заварен строеж в жилищна сграда със заведение за хранене“ – етапно изграждане, първи етап – „Преустройство и промяна на предназначение на външен бар с навес и сутерен (склад) част от жилищна сграда със заведение за хранене“, находящ се в УПИ Х-232, кв. 31 по плана на гр. Добринище, издадено от главния архитект на община Банско, с възложител К. Липева- Маврикова, с доводи за неговата нищожност или евентуално- унищожаемост. Първоинстанционният съд приема, че жалбоподателят, който е собственик на съседния УПИ III-222, кв. 31 по плана на гр. Добринище и който не е възложител на строежа, няма правен интерес от оспорване на административния акт. По тези съображения, на основание чл. 159, т. 4 АПК, с определението, предмет на обжалване, прекратява производството по делото. При тези факти Върховният административен съд, състав на второ отделение, стигна до следните изводи: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК и от страна, за която оспореното определение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Административният съд правилно приема, че за жалбоподателя П. Руснеов не е налице правен интерес от оспорване на удостоверение № 36 от 30.11.2022 г. за въвеждане в експлоатация на строежа. Производството по издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж започва по заявление на възложителя до компетентния административен орган ( чл. 177, ал. 1 ЗУТ; чл. 3, ал. 1 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти). Следователно в това производство страни са възложителят на строежа като заявител и органът, компетентен съгласно чл. 177, ал. 2 или чл. 177, ал. 3 ЗУТ да издаде разрешение за ползване или удостоверение за въвеждане на строежа в експлоатация. Следователно удостоверението за въвеждане в експлоатация може да се оспори само от лицата с право да инициират производството по неговото издаване съгласно чл. 177, ал. 1 ЗУТ, в какъвто смисъл е трайната практика на Върховния административен съд. Жалбоподателят няма качеството на възложител по смисъла на чл. 161, ал. 1 ЗУТ по отношение на конкретния строеж и не е инициатор на административното производство, поради което не е легитимиран да оспори удостоверението за въвеждане на строежа в експлоатация, тъй като същото констатира техническата годност за ползване на обекта и не ограничава права и законни интереси, нито създава задължения за трети лица. Поради това правилен е и крайният извод на административния съд, че жалбоподателят няма правен интерес от оспорване, подадената от него жалба е недопустима съгласно чл. 159, т. 4 АПК и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – да бъде прекратено. Доводът на частния жалбоподател за допустимост на оспорването, тъй като жалбата му срещу издаденото за същия обект разрешение за строеж е приета за допустима от съда, е неоснователен. Разрешението за строеж представлява самостоятелен административен акт, който подлежи на оспорване не само от възложителя, но и от други заинтересувани лица, посочени в чл. 149, ал. 2 ЗУТ. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното определение и същото следва да бъде оставено в сила. По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение,