Определение № 4409 от 17.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 754/2024 г.

Производството е по чл. 253 ГПК. Съдът е сезиран с молба на ЗАД „ОЗК- Застраховане“АД за отмяна на определение 3140/11.06.26г. на ВКС по същото дело, поради грешка на основание чл. 253 ГПК. С определение №3140/11.06.26г. ВКС е отказал освобождаване на внесена гаранция по сметка на ВКС, поради изтекъл преклузивен срок по чл. 82 ЗЗД. В молбата по чл. 253 ГПК застрахователят излага доводи, че правото на длъжника да иска връщане на гаранцията възниква (става изискуемо) едва след като той удовлетвори кредитора по друг начин. Преди този момент молбата му би била неоснователна, затова 1- годишният срок не е започнал да тече за него. ВКС счита, че молбата е неоснователна. Вземането по чл. 82 ГПК е претенция за връщане на парична сума, върху която е учреден залог на вземане съгласно чл. 181 ЗЗД. Залогът поражда права и задължения след приключване на касационното производство, тъй като едва след този момент залогодателят може да поиска връщане на заложените пари, а залогополучателят може да иска удовлетворяване от залога. Следователно правото да се иска връщане на паричната сума възниква към момента на приключване на производството по делото, в случая определението по чл. 288 ГПК. Оттук следва, че изискуемостта на това вземане настъпва веднага, т.е. от момента на приключване на касационното производство съгласно чл. 69 ЗЗД. Въпрос на основателност на претенцията за връщане на залога, а не на нейната изискуемост, е въпросът какъв е изходът на делото и дали длъжникът е удовлетворил кредитора по друг начин. Изискуемостта на задължението и основателността на вземането са различни юридически факти, тъй като изискуемостта на задължението е само една от предпоставките за основателност на вземането. В този смисъл и определение № 3795/13.07.26г., постановено по гр.д. 1267/23г. на ВКС, ІV ГО. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО