Определение № 844 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4662/2022 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.2 ГПК. Образувано по частна жалба на М. П. Н., М. Н. М., П. Н. В. и В. Н. В., всички чрез адвокат С. Ч. от АК-София, срещу определение № 622/23.09.2022 г. по в.т.д.№ 193/2022 г. на Апелативен съд Варна в частта, в което се оставя без уважение молбата за изменение на решение № 181/08.06.2022 г. по делото, в частта му за разноските. В частната жалба се твърди, че определението на въззивния съд е неправилно, тъй като правото на страната да иска сторените разноски по делото се предпоставя от реалното им извършване при осъществяване на правната защита и съдействие, а в случая липсват доказателства за това. От ЗД „БУЛ ИНС" АД, чрез адвокат М. Г. от АК-София, е постъпил писмен отговор, в който твърди че частната жалба е недопустима поради липсата на списък по чл.80 ГПК, както и че правото да се оспорват разноските на ответника е преклудирано, тъй като не е направено в хода на устните състезания. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва съдебния акт лице, поради което е редовна и допустима. За да постанови обжалваното определение по реда на чл.248 ГПК, въззивният съд приема, че молбата на М. П. Н., М. Н. М., П. Н. В. и В. Н. В. е допустима, но неоснователна, тъй като независимо от липсата на писмен отговор на въззивната жалба и неявяването в съдебно заседание по делото са представени доказателства за изплатено адвокатско възнаграждение на ответника с четири договора за правна защита и съдействие, а начинът на осъществяване на защитата няма отношение към отговорността за разноски. Изводите на съда в обжалваното определение са неправилни. Правото на разноски се признава на страната, която е постигнала желания правен резултат при решаване на спора по същество, респ. при позитивен за нея изход от обжалването. Съдът се произнася по искането за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция (чл.81 ГПК), като присъжда онези от тях, които спечелилата страна доказва, че са били извършени с надлежни доказателства. За да възникне отговорността за разноски по чл.78, ал.3 и 4 ГПК, насрещната страна следва да е уведомена за образуваното дело, с оглед възможността да упражни процесуалните си права във връзка с разноските. Съдът не може да намали служебно размера на адвокатското възнаграждение, без да е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК и да е извършена преценка на фактическата и правна сложност на делото. В същия смисъл са мотивите към т.11 на ТР 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6:2012 г., ОСГТК на ВКС, че претенцията за разноски съставлява искане свързано със спорния предмет, което следва да бъде заявено до приключване на съдебното заседание пред съответната инстанция, т.е. исканията за присъждане на сторените разноски, съответно възраженията за техния размер, могат да бъдат валидно заявени най-късно в съдебното заседание, в което приключва делото. Възражението за недопустимост на молбата по чл.248, ал.1 ГПК и преклудиране правото да се оспорват разноските на ответника са изцяло несъстоятелни, с оглед представения списък на разноските във въззивното производство (л.40) и изявленията на процесуалния представител на ищците в о.с.з. на 18.05.2022 г. Въззиваемата страна в случая е поискала разноските по делото след срока за отговор на въззивната жалба, без да е подала писмен отговор, да вземе становище или да е представлявана в проведеното открито съдебно заседание. Съгласно чл.9, ал.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г., „за изготвяне на въззивна жалба и отговор на въззивна жалба, без процесуално представителство, както и за проучване на гражданско дело", се дължи възнаграждение в размер на % от дължимото за един адвокат. От данните по делото не се установява да е налице някоя от хипотезите за дължимо адвокатско възнаграждение по граждански дела, поради което оспорването на сторените разноски за осъществена защита и съдействие на ответника, пред въззивната инстанция, е основателно. Сами по себе си договорите за правна защита и съдействие от 04.05.2022 г. не доказват оказваната от адвоката правна помощ да е била осъществена във въззивното производство, поради което адвокатско възнаграждение не следва да бъде присъдено. Предвид изложените съображения, молбата по чл.248, ал.1 ГПК, за изменение на въззивното решение в частта му за разноските е основателна. Неправилно съдът е присъдил разноски във въззивното производство по компенсация, след като в полза на ищците с твърди, че е осъществена безплатна правна помощ, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. В този случай, също се дължи възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 ЗАдв., но то се присъжда не на страната по делото, а на осъществилия безплатна правна помощ адвокат, поради което не са налице предпоставките за прихващане на задълженията. Въззивният съд е присъдил разноски на ответника, които не му се следват, а на спечелилата страна се дължат разноски, съразмерно на уважената част от иска, които да бъдат присъдени на нейния процесуален представител (чл.38, ал.2 ЗАдв.). С въззивното решение са присъдени по 30 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди на М. Н. М., П. Н. В. и В. Н. В. и съгласно чл.7, ал.2, т.4 НМРАВ, дължимото от ответника адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. е в размер на по 1059 лева, за всеки от тях или общо 3177 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение