Определение № 2903 от 11.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2080/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. К. Д. чрез адв. Ч., срещу определение № 134 от 19.02.2024г. по ч.гр.д. № 82/2024г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено определение № 53 от 31.01.2024г. по гр.д.№ 16/2024г. на Разградски окръжен съд и вместо това е допуснато обезпечение на исковете по чл. 31, ал.2 ЗС предявени от М. Б. Б. против Д. К. Д. чрез налагане на възбрана върху недвижим имот: апартамент с площ 50 кв.м., с идентификатор *****, в сграда № 1, триетажна, разположена в поземлен имот си идентификатор *** с административен адрес: [населено място], ул. “28 януари“ № 3. В частната жалба се поддържа, че определението е незаконосъобразно и необосновано, постановено в противоречие със задължителна практика на Върховния касационен съд и очевидно неправилно. Съдът е пренебрегнал императивната разпоредба, че искът следва да е подкрепен с убедителни писмени доказателства, а вместо това си е послужил с неконкретизиран мотив, че искът е вероятно основателен. Освен очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване се изтъква противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпроса: следва ли предявеният иск да е вероятно основателен, за да се приеме, че е налице обезпечителна нужда. Според жалбоподателя претенцията по чл. 31, ал.2 ЗС не може да бъде приета за вероятно основателна след като няма писмена покана за плащане на обезщетението. Изтъква се противоречие с практиката и по въпроса за задължението на съда да изложи мотиви към акта си. Ответницата по частната жалба М. Б. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е пред Разградски окръжен съд иск по чл. 31, ал.2 ЗС от М. Б. против Д. Д. за заплащане на 30 000лв. обезщетение за лишаване от ползване на четири съсобствени имоти (ресторант, два апартамента и гараж) за периода 10.05.2019г. до 01.03.2023г. Представено е влязло в сила решение за присъждане на такова обезщетение за предходен период. Поискано е допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана върху апартамент на ответника (със съдебна спогодба между страните от 01.03.2023г съсобствеността върху него е ликвидирана като е поставен в дял на ответника). С определение от 31.01.2024г. първоинстанционният съд е отхвърлил молбата за обезпечаване на иска като е приел, че ответникът разполага с достатъчно имущество, от което ищцата би могла да се удовлетвори при основателност на иска, включително и при извършена от ответника продажба на имота. Посочил е също, че обезпечителната мярка не отговаря по еквивалентност на защитавания от ищцата интерес, тъй като недвижимият имот е на значително по-висока стойност от претендираното обезщетение. Варненски апелативен съд с обжалваното определение е отменил акта на първата инстанция и е допуснал обезпечението. Посочил е, че налагането на обезпечителна мярка по чл. 391 ГПК е свързано с няколко предпоставки: допустимост и вероятна основателност на иска, обезпечителна нужда и адекватност на сочената обезпечителна мярка със защитавания интерес. В случая предявените искове несъмнено са допустими; налице е обезпечителна нужда, тъй като без обезпечението ще бъде невъзможно или затруднено осъществяването на правата по решението. Според съда исканата обезпечителна мярка - възбрана върху апартамент с площ 50 кв.м. отговаря на претендираната с исковете защита на имуществени права. Поради това въззивният съд е наложил обезпечителна мярка възбрана за обезпечаване на исковете. При преценка предпоставките на допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива не са налице. Обжалваният акт не страда от очевидна неправилност. Такава не е видима при запознаване с определението. Приложен е действащият закон, изводите на съда са логични, не са нарушени основополагащи правни принципи и не е извършено твърдяното от касатора пренебрегване на изрична императивна разпоредба. Поставеният правен въпрос: „следва ли предявеният иск да е вероятно основателен, за да се приеме, че е налице обезпечителна нужда“ всъщност смесва двете отделни предпоставки за допускане на обезпечение на иска. Изискването за преценка вероятната основателност на иска е свързано с подкрепата на иска с писмени доказателства /чл. 391, ал.1, т.1 ГПК/. Преценката за тази вероятна основателност винаги се извършва въз основа на конкретните данни по делото. Когато ищецът не разполага с такива писмени доказателства, той може да удостовери вероятната основателност на иска като изрази готовност да представи парична гаранция /чл. 391,ал.1, т.2 ГПК/. Ако представените от ищеца писмени доказателства не създават у съда в достатъчна степен убеждение за вероятна основателност на иска, той може да изиска от ищеца внасяне на парична гаранция. В този смисъл е постоянната практика на Върховния касационен съд, включително посочената от касатора, която не е нарушена от Варненски апелативен съд. В случая преценката за подкрепеност на иска с писмени доказателства и оттам за неговата вероятна основателност е извършена въз основа на приложеното влязло в сила решение между страните, с което обезщетение за лишаване от ползване е присъдено за предходен период. Що се отнася до възраженията на касатора, че вероятната основателност на иска е под съмнение поради липса на писмена покана за плащане на обезщетението, то е видно, че претендираният период на обезщетение е продължение на предходния, за който покана е била налице (прието е, че поканата се съдържа в исковата молба за делба). Обезпечителната нужда е отделна предпоставка за допускане на обезпечение на иска. В случая такава е обоснована поради опасността ответникът да отчужди жилището и така да затрудни реализирането правата на ищцата при благоприятно за нея решение. Видно от представената от ответника декларация за материално и гражданско състояние /л. 84 от първоинстанционното дело/, че той не разполага с доходи, които да могат да покрият исковата сума, така че продажбата на възбранения имот би застрашила интересите на ищцата, доколкото другото притежавано от него жилище ще остане несеквестируемо. В тази ситуация наложената обезпечителна мярка възбрана е адекватна, както е приел въззивния съд. Предвид изложеното липсва противоречие с практиката по поставения правен въпрос и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по него. Вторият правен въпрос е за задължението на съда да мотивира актовете си. Не може да се приеме, че е допуснато отклонение от практиката и по този въпрос. Вярно е, че изложените от съда мотиви са кратки, но следва да се държи сметка за вида и предмета на съдебния акт - касае се до определение за налагане на обезпечителна мярка, при което обект на преценка са тесен кръг обстоятелства и е от значение актът да бъде постановен своевременно, за да може да изпълни ролята си. На основание изложеното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.