Определение № 7966 от 26.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5756/2024 г.

Образувано е по частна жалба на П. Т. З., с постоянен адрес в гр. Димитровград, [улица], чрез процесуален представител – адв. Б. Бойчев от Адвокатска колегия (АК) – Хасково, срещу Определение № 5154/24.04.2024 г., постановено по адм. дело № 2832/2024 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение. Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната теза за порочност на атакувания съдебен акт е аргументирана със съображения, че тричленният състав на Върховния административен съд неправилно е отрекъл наличието на правен интерес от оспорването на т. 2 от Заповед № I 172/24.03.2023 г. на директора на Националния археологически институт с музей (НАИМ) при Българска академия на науките (БАН), в частта "Считано от 01.04.2023 г. входната такса да бъде: Вход за възрастни – 12 лв.". Активната си легитимация жалбоподателят обосновава с интереса си към експозициите, съхранявани в НАИМ – БАН, както и с минали и планирани бъдещи посещения в него, а и с потенциалната възможност за участие в томбола за два нови автомобила, осигурени от Българския туристически съюз (БТС), при полагане на определен брой печати (в т.ч. и на процесния туристически обект) в притежаваната книжка "Опознай България – 100 национални туристически обекта". Присъединявайки се към припознатата от тричленния състав на Върховния административен съд характеристика на оспореното волеизявление като подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1 АПК, и позовавайки се на Решение № 21/26.10.1995 г., постановено по конст. дело № 18/1995 г. на Конституционния съд (КС) на Република България (РБ), твърди, че се явява засегнат от приетите с оспорената заповед правила за поведение. Поддържа, че патримониумът му е намалял с неоснователно разместени блага в резултат на порочно фиксираните размери на таксите за посещение в музея, за което е предявен и съответният иск по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Допълнителен аргумент в подкрепа на тезата си за допустимост на инициираното оспорване черпи от Определение № 3454/21.03.2024 г., постановено по адм. дело № 2907/2024 г., I о. на Върховния административен съд. По изложените съображения иска отмяна на обжалваното определение на тричленния състав на Върховния административен съд. Не претендира разноски, но прави възражение за недължимост, а в условията на алтернативност – за прекомерност на евентуалната претенция на ответника за юрисконсултско възнаграждение. Моли при произнасянето в тази насока да се съобрази задължителна съдебна практика на Съда на Европейския съюз (СЕС/Съдът). Ответникът – НАИМ при БАН, със седалище в гр. София, ул. "Съборна" № 2, в писмен отговор, подаден чрез представляващия НАИМ – БАН и негов директор – доц. д-р Х.П., оспорва частната жалба. С отричащи основателността й доводи моли съдебният акт да бъде оставен в сила. Не претендира разноски. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав на Втора колегия, след като обсъди данните по делото и изложените пред настоящата инстанция доводи намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в рамките на законоустановения срок по чл. 230 АПК и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Производството пред тричленния състав на Върховния административен съд е образувано по жалба на П. Т. З. от гр. Димитровград, с която се оспорва т. 2 от Заповед № I 172/24.03.2023 г. на директора на НАИМ - БАН, в частта й "Считано от 01.04.2023 г. входна такса да бъде: Вход за възрастни – 12 лв.". За да постанови атакуваното определение, тричленният състав на Върховния административен съд е приел, че заповедта на директора на НАИМ – БАН, в атакуваната й част, е подзаконов нормативен акт, т.к. е издадена в съответствие с разпоредбата на чл. 76, ал. 1 АПК от изрично овластен въз основа на закон (Сравн.: чл. 187, ал. 2 от Закона за културното наследство (ЗКН) орган и съдържа административноправни норми с многократно правно действие, които засягат неопределен и неограничен брой адресати. При разглеждане на твърденията в жалбата, обаче, съдът е стигнал до заключение за липса на пряк и личен правен интерес от инициираното оспорване. Възприел е извод, че твърденията за извършвана от жалбоподателя изследователска дейност във връзка със златния пръстен с надпис, открит в надгробна могила край [населено място], обл. Пловдив, както и тези, че е вероятен наследник на неговия притежател, не са подкрепени със съответните доказателства. Според тричленния състав не е установено и оспорващият да разполага с необходимото образование и/или познания, позволяващи му да разчете пръстена, с който обвързва посещенията си в музея, а доколкото детайлни снимки на този артефакт са достъпни и в интернет пространството, за което е приложена и снимка по делото, същият не е и възпрепятстван да извърши сочените действия. Посещенията на музея, според първата инстанция, са любителски и не могат да обосноват мотивираната непрекъснатост на обиколките, а печатът върху книжката "Опознай България – 100 национални обекта" може да бъде положен и без следващо влизане в обекта, а единствено чрез представяне на двете фактури за предходни идвания. Освен изложеното, според съда, от публично достъпната интернет страница на НАИМ към БАН е видно обявяване на дни за безплатно посещение на музея за всички категории посетители, от които оспорващият би могъл да се възползва. Определението е правилно. Възможността за съдебен контрол върху подзаконовите нормативни актове, какъвто по своя характер е и атакуваният текст, е предвидена в чл. 185, ал. 1 и ал. 2 АПК, а редът за това – в Раздел III, Глава десета, Дял Трети АПК. Разпоредбата на чл. 186, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на подзаконов нормативен акт наличието на личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Наличието на правен интерес е една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство. Същият е тясно свързан с института на правото на оспорване, чието съдържание е изяснено по категоричен начин в административноправната теория и практика и представлява публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. (Вж.: Решение № 21/26.10.1995 г., постановено по тълк. дело № 18/1995 г. на Конституционния съд (КС) на РБ). Еднозначна е съдебната практика на Върховния административен съд, че това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Безпротиворечиво се приема, че правен интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т.е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. ("Административнопроцесуален кодекс, Систематичен коментар, Проблеми на правоприлагането, Анализ на съдебната практика", изд. "Труд и право", гр. София, 2013 г., стр. 1088). В тази връзка, както е посочено в Решение № 5/17.04.2007 г. на КС на РБ, постановено по конституционно дело № 11/2006 г., гражданите, организациите и органите, които атакуват по съдебен ред определен административен акт, следва да докажат правомерна, лична и обоснована заинтересованост. Според същото решение, когато предмет на оспорване е подзаконов нормативен акт, активната легитимация принадлежи на всички тези правни субекти, чиито права и законни интереси се засягат или могат да бъдат засегнати от него или за които той създава задължения. Подлежащият на доказване интерес е правен, когато засяга правната сфера на оспорващия, пряк – когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от нормативния акт и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, и на последно място, той е личен, когато отрицателната рефлексия е именно в сферата на конкретното лице, упражнило правото си на жалба – когато то, а не някой друг, защитава съответните права, свободи и законни интереси. С т. 2 от Заповед № I 172/24.03.2023 г. на директора на НАИМ - БАН, в оспорената й част, е предвидено считано от 01.04.2023 г. входната такса за музея за възрастни да бъде 12,00 лева. Както правилно е приел тричленният състав, към чиито мотиви и настоящата инстанция препраща и по аргумент от чл. 221, ал. 2, изр. 2-ро АПК не намира за необходимо да възпроизвежда повторно, жалбоподателят не е доказал правния си интерес с описаните по-горе характеристики от оспорването на това правило. Актът в случая потенциално засяга определен по признак "археологически интереси" кръг адресати (желаещи да посетят музея), но по делото не е установено към момента оспорващият да попада в него. Проявените в миналото интереси към музейните експозиции не гарантират бъдеща ангажираност на жалбоподателя в тази насока, а това поначало изключва възможността твърденият правен интерес да е пряк. За да бъде такъв, както вече беше посочено, трябва отмяната на текста да облагоприятства директно оспорващия, какъвто очевидно не е случаят. Посещенията в музея поначало задоволяват интереса на посетителя, защото срещу заплащането на таксата на последния е гарантирана обиколка, която дори не е обвързана с конкретен времеви период (един, два часа). След като заплатилият таксата получава възможността да разгледа всички артефакти, то следващо идване на практика в общия случай би било безпредметно. Разбира се, подобно действие може да бъде продиктувано от необходимост от изследване на конкретен предмет, съхраняван в музея, каквото е твърдението на жалбоподателя. Подобна необходимост обаче не е доказана, а и както правилно е посочил тричленният състав на Върховния административен съд, може да бъде задоволена с наличната в интернет пространството и представена от самия оспорващ детайлна снимка. Ноторно е че в музея е позволено единствено да се наблюдават изложените артефакти, поради което и посещението очевидно не би допринесло повече от снимката за постигането на целта. Тезата за наличие на правен интерес, подкрепена с довод за потенциална възможност за участие в томбола за два нови автомобила, осигурени от БТС при полагане на определен брой печати (в т.ч. и на процесния туристически обект) в притежаваната книжка "Опознай България – 100 национални туристически обекта", също е несъстоятелна. Първо, не е доказано по делото да е организирана подобна томбола. И второ, на интернет страницата на БТС, в секция "100 национални туристически обекта" е посочено, че при посещение на двадесет и пет обекта се връчва бронзова, при петдесет – сребърна, и при посещение и на стоте - златна значка. Регламентирано е още, че всички носители на значки имат право на участие в ежегодната томбола с предметни награди, екскурзионни летувания, екскурзия в чужбина и др. Жалбоподателят нито твърди да разполага със значки, нито е представил доказателства за това, а именно тези обстоятелства му гарантират право на участие в томболата. Не е установил и дали конкретното посещение му гарантира снабдяване със значка поради достигнат брой обекти, поради което твърдението му в тази насока е очевидно голословно. Още повече, че исканият печат се получава с посещение на музея, каквито жалбоподателят вече има и може да удостовери с представяне на съответните фактури, които е приложил и по настоящото дело. На последно място, исковата претенция по ЗОДОВ също не може да обоснове твърдения правен интерес, доколкото видно от поставеното върху плика, с който е изпратена на съда, пощенско клеймо, същата е подадена на 29.04.2024 г., т.е. пет дни след постановяването на обжалваното определение, към който момент се преценява и интересът от оспорването. Горното прави крайния извод на тричленния състав за недопустимост на производството правилен. Липсва абсолютна процесуална предпоставка за възникване правото на оспорване, а именно – правен интерес по смисъла на чл. 159, т. 4, вр. чл. 186 АПК, поради което и съставът на Върховния административен съд правилно е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил образуваното въз основа на нея съдебно производство. По тези съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора разноски не се дължат и не следва да бъдат присъждани. Водим от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия