Определение № 351 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5981/2014 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Г. Г., против въззивното решение № 161 от 17 юни 2014 г., постановено по в.т.д. № 85 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2014 г., с което е потвърдено решение № 115 от 26 юни 2013 г., постановено по т.д. № 887 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2012 г. за отхвърляне исковете на банката против Б. К. Б., С. К. Б. и К. Б. Б. – тримата от [населено място], за обявяване за недействителен спрямо нея на договор за дарение, сключен с нотариален акт за дарение на два недвижими имота от Б. и С. Б. на син им К.. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се изводът на съда за неувреждащ характер на процесните сделки, тъй като според задължителната съдебна практика увреждащо кредитора действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, с което би се осуетило или затруднило осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника – увреждане е налице всякога, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да било начин затруднява удовлетворението на кредитора, а дарственото разпореждане всякога уврежда кредитора. Сочи се, че наличието на друго имущество на длъжника не обосновава извод за липсата на увреждане на кредитора, а и към момента пазарната стойност на другите ипотекирани имоти е по-ниска от размера на дълга. Поддържа се, че длъжникът е бил в забава за изпълнение на задълженията си по договора за кредит за плащане на главница и лихви преди датата на дарението, а тъй като дарението е направено след възникване на кредиторовото вземане, е без значение намерението за увреждане у длъжника. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ответниците Б. К. Б. и К. Б. Б. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. А. Ч., в отговор на касационната жалба излагат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. Предвид датата на усвояване на кредита и момента на увреждащата сделка, въззивният съд приема, че процесният договор е сключен след възникване вземането на кредитора. За ответницата Б. се приема, че тя няма качеството на личен длъжник по отношение на банката – дългът към банката е личен на съпруга й, сумите по договора за кредит не са за задоволяване на нуждите на семейството и ответницата не е солидарно задължена по него, обезпечението на задължението по този личен дълг се покрива само с ½ идеална част от общото имущество на съпрузите и относителната недействителност не може да обхваща разпореждането на съпругата. По отношение на ответника Б. Б. е прието, че не е налице увреждащо действие по сделката по отношение на кредитора – задължението е обезпечено с ипотекирани в полза на банката имоти и запис на заповед, авалирана от поръчител, към момента на сделката ипотекираните имоти са на стойност достатъчна да покрие установеното задължение. Банката не е поискала и допълнително обезпечение, макар такава клауза да има уговорена между страните. К. съд приема, че е налице заявеното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по първия поставен въпрос за това кога е налице увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135 ЗЗД и увреден ли е той, когато длъжникът е отчуждил безвъзмездно свои недвижими имоти. Даденото от въззивния съд разрешение е различно от това по решение № 320 по гр.д. № 1379/2012 г., ІV г.о. и решение № 48 по гр.д. № 4321/2013 г., ІV г.о. Не е налице основание за допускането на касационното обжалване по останалата част на въпроса – налице ли е увреждане на кредитора, когато длъжникът е отчуждил безвъзмездно свои недвижими имоти, но разполага с друго обезпечение, пазарната стойност на което обаче не е достатъчно за удовлетворяване на вземането, тъй като въззивният съд не е съобразявал посочената от касатора хипотеза (недостатъчно за удовлетворяване на кредитора имущество след сделката), а напротив – приел е, че към момента на сделката длъжникът е разполагал с достатъчно имущество, с което е могъл да удовлетвори задължението си към кредитора и с нея по никакъв начин не е било затруднено неговото удовлетворяване. Въпрос за това към кой момент следва да се извърши съответната преценка не се поставя. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по втория от поставените въпроси – следва ли иска по чл. 135 ЗЗД да бъде насочен и срещу съпруга-недлъжник и основателен ли е този иск спрямо него в хипотезата на атакувано разпореждане с вещи, съпружеска имуществена общност. По този въпрос въззивният съд е приел, че относителната недействителност не може да обхваща разпореждането на съпругата, тъй като тя няма качеството на личен длъжник по отношение на банката, а и сумите по договора за кредит не са за задоволяване на нуждите на семейството и ответницата не е солидарно задължена по него. С ТР № 15/2013 г. на ОСГТК по въпроса може ли за личен дълг на единия съпруг да бъде обявена за недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД цялата разпоредителна сделка, извършена с имот в режим на съпружеска имуществена общност, е прието, че за личен дълг на единия съпруг разпоредителната сделка с имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, се обявява за относително недействителна по реда на чл. 135 ЗЗД за ½ идеална част от имота. Аргументите на касационния съд при приемането на това обвързващо разрешение са подобни на тези, възприети и в обжалвания съдебен акт – ищецът по павловия иск има материалноправната легитимация на кредитор с подлежащо на принудително удовлетворяване вземане, а материалноправната легитимация на длъжник има единият от съпрузите-ответници, а по отношение на другия съпруг ищецът няма качеството на длъжник. Поради това се приема действителността на извършеното от него разпореждане с част от имота и липсата на увреждане на кредитора от обективна и от субективна страна. П. иск не може да бъде уважен срещу съпруга - ответник, който не е длъжник и неговото действие да се счита за нестанало по отношение на чужд кредитор, за чужд дълг. Ето защо касационното обжалване следва да се допусне само за частта от решението по отношение на отхвърлянето на иска на касатора за обявяване за недействителен спрямо него на договор за дарение, извършен от Б. К. Б., заедно със съпругата му С. К. Б., в полза на сина им К. Б. Б., за ½ част от процесните недвижими имоти. За касационното обжалване касаторът дължи държавна такса от 264,70 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение