Решение № 412 от 15.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6967/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две касационни жалби – от Главна дирекция „Гранична полиция“, подадена чрез юрк. Я. Табакова, и от В. Л. Д., чрез адв. З. Билянова, против решение № 657/28.04.2025 г., постановено по адм. дело № 78/2025 г. по описа на Административен съд – Ямбол. Главна дирекция „Гранична полиция“ /ГДГП/ обжалва решението в осъдителната част, като излага доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на съда, че полицейските служители са извършили незаконосъобразни действия и бездействия и се позовава на разпоредбата на чл. 50 от Инструкция № 8121з-1492 от 04.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове. Оспорва се още заключението, че горепосочената норма противоречи на съответните норми от Семейния кодекс, ЗБЛД, ЗЧРБ, ЗМВР и ЗБГ. Излага доводи, че претендираните от ищеца вреди не са доказани по делото, както и че определеният размер на обезщетението е завишен. Иска се отмяна на обжалваното решение, алтернативно намаляване на размера на присъденото обезщетение. В съдебно заседание се представлява от юрисконсулт Кулинова, която поддържа касационната жалба на ГДГП, оспорва касационната жалба на В. Л. Д. като неоснователна и моли за отмяна на осъдителната част от решението. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Против решението, в отхвърлителната му част, касационна жалба е подадена от В. Л. Д., чрез адвокат З. Билянова. Излагат се доводи за неправилност на обжалваната част от решението, като се посочва, че съдът неправилно е определил размера на присъденото обезщетение. Счита, че вредите са доказани в по-висок размер от определения от съда. В съдебно заседание се явява адв. Билянова, която поддържа касационната жалба на Д., оспорва касационната жалба на ГДГП и моли за отмяна на отхвърлителната част на съдебното решение. Претендира разноски за касационната инстанция и за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба на Главна дирекция "Гранична полиция" и на касационната жалба на В. Л. Д.. Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и са процесуално допустими. Разгледани по същество, и двете касационни жалби са неоснователни. Производството пред АС Ямбол е образувано по искова молба, подадена от В. Л. Д. против Главна Дирекция „Гранична полиция“ към Министерство на вътрешните работи гр. София за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 340 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 07.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, причинени в резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на служители на ГД „Гранична полиция“ към МВР – София, назначени на смяна на 07.06.2023 г. на ГПКК „Капитан Андреево“, които при осъществяване на административна дейност – граничен контрол и гранични проверки, не са предприели дължимите по закон действия и не са предотвратили пресичането на държавната граница и отпътуването извън пределите на Република България на малолетните му деца Л. В. Д. и Д. В. Д. в отсъствието на баща им и без доказателство за дадено от него изрично писмено съгласие за това. Съдът е осъдил Главна дирекция „Гранична полиция“ гр. София, да заплати на В. Л. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.06.2023 г. до окончателното изплащане на обезщетението, причинени от незаконосъобразни действия и бездействия на служители на ГДГП, извършени на 07.06.2023 г. на ГКПП „Капитан Андреево“. Съдът е отхвърлил иска за разликата до предявения размер от 340 000 лв. и е осъдил Главна дирекция „Гранична полиция“ да заплати на В. Л. Д. направените по делото разноски в размер на 8660 лв. С определение № 805/29.05.2025 г., постановено по адм. дело № 78/2025 г., Административен съд – Ямбол е изменил решението по делото в частта за разноските, като е посочил, че осъжда ГДГП да заплати на В. Л. Д. разноски в размер на 10 лева, а на адв. З. Билянова адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 адвокатско възнаграждение в размер на 8650 лева. От фактическа страна по делото е установено, че В. Л. Д. е български гражданин, а Т. В. Д. е руска гражданка със статут на постоянно пребиваваща, считано от 10.09.2017 г. Двамата имат две малолетни деца Л. В. Д. и Д. В. Д., които са родени чрез репродуктивни процедури (донорска яйцеклетка и сурогатство) поради наличие на репродуктивни проблеми от страна на Т. В. Д.. Децата са с месторождение Руска федерация, като имат българско и руско гражданство, но след раждането си са живеели с родителите си само на територията на България. На 07.06.2023 г. децата са изведени от България, преминавайки държавната граница през ГКПП „Капитан Андреево“, съпровождани единствено от майката Т. В. Д., без съгласието на бащата В. Л. Д.. Посочено е, че служител на „Гранична полиция“ - младши инспектор Ф. С. Д., извършил проверка на автомобила и пътниците в него, като по време на проверката Т. Д. представила руски паспорт и карта за постоянно пребиваване в страната; представила и руски и български паспорти на децата Л. и Д. Д.. След извършената проверка, и поради това, че не е установено нередност, служителят на ГДГП ги пропуснал да преминат границата и да влязат на територията на Република Турция – т.е. те напуснали границите на България. Административният съд описал действията на В. Л. Д. след узнаването за липсата на децата, опитите му да ги намери, жалбите до различните институции. За изясняване на обстоятелствата по делото са събрани както множество писмени доказателства, така и гласни такива от трима свидетели - В. Н. Ж. и А. Я. М. – близки на В. Д., и Ф. С. Д. – служителят, извършил проверката на граничния пункт при напускането на страната на децата. Въз основа на така установеното, от правна страна административният съд приел, че искът е предявен против надлежен ответник, поради това че Л. В. Д. и Д. В. Д. са напуснали пределите на страната на 07.06.2023 г. в 10.57 часа през ГКПП „Капитан Андреево“, след извършена проверка от служители на същото ГКПП и в резултат на тяхно разрешение. Първоинстанционният съд приел, че са доказани незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица в Главна дирекция „Гранична полиция“, които са били на смяна на ГКПП „Капитан Андреево“ на 07.06.2023 г. и са осъществили граничния контрол и проверка при преминаването на децата и майката в 10:57 часа през държавната граница, изразяващи се именно в разрешаването на Т. В. Д. заедно с децата ѝ Л. В. Д. и Д. В. Д. да напуснат България без разрешението на другия родител - В. Л. Д.. Изводът си за основателност на иска съдът е обосновал с разпоредбите на чл. 3 от Закона за българското гражданство, чл. 43, ал. 3 от Закона за чужденците, както и на чл. 127а от Семейния кодекс. Посочил е, че независимо от притежаването на чуждо гражданство и паспорт, пред българските власти децата се считат само за български гражданин и посочените разпоредби изискват съгласие на другия родител при напускането на пределите на Р България. Съдът е посочил, че при извършване на гранична проверка е била приложима разпоредбата на чл. 48, ал. 1 от Инструкция № 8121з-1492 от 04.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, а не разпоредбата на чл. 50 от същата Инструкция. Посочено е, че разпоредбата на чл. 50 от Инструкцията не е следвало да бъде прилагана от граничните власти, поради това че тя противоречи на разпоредбите на чл. 102, ал. 1, т. 2 ЗМВР, чл. 127а СК, чл. 76, т. 9 ЗБЛД и чл. 3 ЗБГ и въвежда изключение, неуредено в закона. Решението е правилно. Съдът е изяснил спора от фактическа страна и е съобразил относимите материалноправни разпоредби. По делото е установено, че ищецът В. Л. Д. е български гражданин, постоянно живее и работи в България и е баща на малолетните Л. В. Д. и Д. В. Д., родени през [година] в Руската федерация, като същите имат българско и руско гражданство. След рождението им до 07.06.2023 г. Л. В. Д. и Д. В. Д. са живели единствено в България, където постоянно са живеели и техните родители – бащата В. Л. Д. и майката Т. В. Д., която е с руско гражданство и с постоянно пребиваване на територията на България. На 07.06.2023 г. двете деца на ищеца са изведени от България, преминавайки държавната граница през ГКПП „Капитан Андреево“, съпровождани единствено от майка им Т. В. Д., без съгласието на ищеца – баща им В. Л. Д.. На ГКПП „Капитан Андреево“ служители на ГДГП са извършили проверка на документите на децата, установили са самоличността и са регистрирали преминаването през ГКПП и напускането на децата в автоматизираната информационна система на МВР за граничен контрол. При проверката граничните служители са установили, че Л. В. Д. и Д. В. Д. са български граждани, пътуващи само със своята майка, но въпреки отсъствието на бащата, служителите на ГДГП са пропуснали децата през държавната граница. Видно от материалите по делото В. Д. е започнал издирване на децата си чрез многократни опити да се свърже с майката. Подал е сигнал и до полицията – РП-Ямбол, от където е бил уведомен, че децата му са напуснали страната. По делото са налице данни, че след пресичането на държавната граница децата заедно с майката са престояли за кратко в Турция, след което са отведени при родителите на Т. В. Д. в Руската федерация (Сибир). Бащата В. Д. се е опитал неколкократно да осъществи контакт с тях, но безуспешно поради очевидното нежелание на майката за това и умишленото възпрепятстване на контакта между бащата и децата. Изцяло законосъобразни и обосновани са изводите на административния съд, че при извършване на граничния контрол на 07.06.2023 г., длъжностните лица на ГДГП са осъществили незаконосъобрази действия, като са пропуснали през българската граница малолетните деца Л. В. Д. и Д. В. Д., български граждани, непридружени от единия им родител и без негово изрично съгласие. Нормативната уредба, която въвежда това изискване е еднопосочна и непротиворечива. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, нормата на чл.127а СК изисква въпросите, свързани с пътуване на дете/деца в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, да се решават по общо съгласие на родителите, като при несъгласие въпросът се решава от съда. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 76, т. 9 ЗБЛД, която урежда възможност за налагане на принудителна административна мярка-забрана за напускане на пределите на Р България, в случай, че малолетни и непълнолетни и поставени под запрещение лица нямат нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от своите родители, настойници, попечители. Съгласно чл. 3 от Закона за българското гражданство, български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено друго. Тази разпоредба задължава граничните власти да изискват декларация за съгласие на другия родител и в случаите, когато малолетните деца се легитимират с документ за самоличност на друга държава. При проверката на документите на граничния пункт длъжностните лица са видели в информационната система наличието и на българско гражданство на децата Л. В. Д. и Д. В. Д.. В този случай служителите на ГДГП са били задължени да приложат българското законодателство относно граничния контрол и да изискат представянето на декларация за съгласие от страна на бащата. Все в същия смисъл е нормата на чл. 43, ал. 3 ЗЧРБ, установяваща забрана за напускане на Република България на български гражданин под 18 години, притежаващ и друго гражданство, на който единият родител е български гражданин и не е дал писмено съгласие за пътуването му зад граница. Правилно административният съд е съпоставил посочените по-горе разпоредби с разпоредбата на чл. 50 от Инструкция № 8121з-1492 от 04.11.2022 г. за реда и организацията за извършване на граничните проверки на граничните контролно-пропускателни пунктове, съгласно която разпоредбата на чл. 48, ал. 1 /изискваща декларация за съгласие/ не се прилага по отношение на малолетни и непълнолетни български граждани, които живеят дългосрочно извън Република България и това е отразено в техните български документи за самоличност или притежават освен български паспорт и официален документ от съответната държава. В случая представянето на официалният документ от друга държава не е свързан с изискването българският гражданин да е живял дългосрочно там и този факт да е отразен в чуждия документ. Посочената разпоредба предвижда алтернативна възможност /след съюза „или/ да не се предоставя съгласие на другия родител, когато малолетното лице има освен българско, и друго гражданство. Правилно съдът е приел, че цитираната разпоредба от Инструкцията противоречи на норми от по-висок ранг и не е следвало да се прилага. Изложените до тук доводи напълно съвпадат със становището на административния съд за основателност на иска. Безспорно са установени по делото незаконосъобразните действия на длъжностни лица от ГДГП, така както са заявени от ищеца. Разпитаните по делото свидетели подробно са установили негативните изживявания и страхове на ищеца от липсата на информация за децата му, невъзможността да ги вижда и осъществява контакти с тях. Следва да се посочи, че в случая не става въпрос за краткотрайно отсъствие, а за период, чиято продължителност е трудно да се прецени, предвид пребиваването на майката в нейната родина – Руската федерация, при родителите ѝ, и нежеланието ѝ да осъществи какъвто и да е контакт с бащата на децата. При тези обстоятелства касационната инстанция намира, че присъденото обезщетение не е завишено по размер и то съответства на характера и обема на причинените вреди. Що се отнася до касационната жалба на В. Л. Д., то същата е неоснователна. Определеният размер на обезщетението е правилно преценен от съда и не следва да бъде увеличаван. Той е съобразен с понесените от ищеца вреди, както и с практиката на съда в подобни случаи. С оглед на изложеното, обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Поради неоснователността и на двете касационни жалби, на страните не следва да се присъждат разноски и възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение