Определение № 191 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2478/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. Н. Н., назначен на основание чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на ответниците Д. Р. и Т. Ш., срещу определение на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искането му за допълване на основание чл. 248, ал. 1 ГПК на постановено по делото предходно въззивно определение. Ищецът „Уникредит Булбанк“ АД оспорва жалбата. С определение от 22.05.2020 г. Софийски градски съд като първа инстанция е прекратил производството, като е приел, че не е международно компетентен да разгледа предявените искове съгласно чл. 17 вр. чл. 18, параграф 2 от Регламент (ЕС) 1215/2012. По частна жалба на ищеца с определение № 1972/14.09.2020 г. Софийският апелативен съд е приел, че съгласно чл. 25, параграф 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012 е налице пророгация на компетентност с оглед уговорката по чл. 17, т. 2 от въведения като основание на исковете договор за банков кредит, поради което е отменил първоинстанционното определение и е постановил връщане на делото за продължаване на производството. На 16.09.2020 г. представителят е депозирал молба, с която е отправил искане да се допълни определението, като му се определи възнаграждение за частното производство. С обжалваното определение въззивният съд е намерил молбата за неоснователна по съображения, че с оглед отмяната на първоинстанционното определение исковото производство продължава да е висящо, на особения представител не се следва отделно възнаграждение за частните производство по обжалване на определения, дори и преграждащи, и че определянето на възнаграждението на особения представител е в правомощията на първоинстанционния съд. Частната жалба е неоснователна. Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Последователна е практиката на ВКС (напр. ч. т. д. № 822/2017 г. на I т. о., ч. т. д. № 259/2019 г. на II т. о., както и цитираната там практика), че тази разпоредба обхваща хипотезите, когато делото в съответната инстанция с прекратяване на производството или с акт по съществото на спора. В случаите, когато делото се връща за разглеждане от долустоящата инстанция, по разноските следва да се произнесе именно тя с акта, който ще сложи край на спора. Именно такъв е и разглежданият случай, доколкото с основното си определение въззивната инстанция е отменила първоинстанционното определение за прекратяване на исковото производство. Поради това частната жалба е неоснователна, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С тези мотиви съдът