Определение № 466 от 01.10.2026 г. на ВКС по н. д. № 873/2026 г.

Производството е по реда на чл. 44, ал.1 НПК. Постъпило е определение с рег.№35 от 22.09.2026 година по описа на ЧНД№142/2026 год. на Районен съд - Дряново, с което на основание чл.44, ал.1 НПК се повдига спор за подсъдност пред Върховния касационен съд. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид релевантните по това производство данни, намери следното: Процесното досъдебно производство е образувано по жалба на Д. С. И., против постановление от 07.07.2026 год. на Районна прокуратура – Габрово(ТО-Трявна) за прекратяване на наказателното производство, водено като сл.д.№27/2024 год. по описа на ОслО при Окръжна прокуратура – Габрово, за престъпление по чл.206, ал.1 НК. Въпросната жалба е подадена в Районен съд – Трявна, като съдия при цитирания съд е прекратил съдебното производство и го е изпратил по подсъдност на Районен съд – Дряново като се е позовал на чл.37, ал.1, т.2 НПК поради обстоятелството, че местоживеенето на лицето, срещу което е водено досъдебното производство Ю. А. А. е в [населено място]. Районен съд - Дряново със свое определение(цитирано по-горе) повдига спор за подсъдност пред ВКС, тъй като е на мнение, че в случая основанието следва да е по чл.37, ал.1, т.3 НПК. При така описаната фактология настоящият състав на ВКС прецени следното: Институтите на местната подсъдност обезпечават конституционното право на гражданите на разглеждане на делото им от „законен съд“. Основният детерминиращ критерий в наказателния процес е териториалният (чл. 36, ал. 1 от НПК), който обвързва компетентността на съда с географските предели на мястото на извършване на престъплението. Нормите на чл. 37, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от НПК въвеждат изключения от това общо правило. Като отклонение от общия правов ред, тези извънредни критерии подлежат на стриктно и буквално тълкуване. Тяхното правоприлагане не може да се основава на предположения, оперативна целесъобразност или аналогия, а изисква обективното и безсъмнено проявление на предвидения от законодателя юридически състав. Разпоредбата на чл. 37, ал. 1, т. 1 от НПК е изначално неприложима в настоящото производство. От друга страна, действително, нормативният текст на чл. 37, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК умишлено избягва по-тясното процесуално понятие „обвиняем“ и използва термина „лицето“. В доктрината и практиката на ВКС се приема, че този законодателен подход е продиктуван от необходимостта да се обхванат и хипотези, при които делото се намира в начална фаза на разследване и качеството „обвиняем“ още не е официално конституирано. Това разширяване на терминологичния обхват обаче не означава, че под „лицето“ може да се разбира субект, чиято връзка с деянието почива на предположения, оперативни източници или индиректни улики, останали извън доказателствения поток по делото. За да породи правото по чл. 37, ал. 1, т. 2 от НПК (подсъдност по местоживеене), самоличността на физическото лице като извършител трябва да бъде обективирана по недвусмислен начин чрез събраните в производството доказателствени средства. Когато досъдебното производство е водено срещу „неизвестен извършител“ и е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т.2 от НПК, е налице пълно разминаване с фактическия състав на чл. 37 от НПК поради следните съображения: Липса на доказан субект, тъй като актът за прекратяване срещу „неизвестен извършител“ по дефиниция материализира извода на разследващия орган и прокурора, че извършителят на деянието не е установен по предвидения в НПК ред. На следващо място, хипотезата, че дадено лице е „предполагаем извършител“, представлява извънпроцесуален факт. Съдът не може да извлича местна подсъдност от индиректни данни за местоживеене на лице, чието авторство на деянието не е прието за доказано от самата прокуратура в крайния ѝ акт. Противното би означавало съдът в производството по чл. 44, ал. 1 от НПК предварително да предреши въпроса за извършителя, изземвайки функциите на органите по разследването. Тъй като в условията на прекратено безсубектно производство изискванията на т. 1 и т. 2 не могат да бъдат изпълнени, приложима става единствено корекционната норма на чл. 37, ал. 1, т. 3 от НПК. Тя предвижда, че когато условията по т. 1 и т. 2 не са налице, делото е подсъдно на съда, в района на който е завършено досъдебното производство. В практиката на ВКС по спорове за подсъдност (чл. 44, ал. 1 от НПК) се приема, че под „завършване на досъдебното производство“ при прекратяване се разбира районът на органа (прокуратурата), който е компетентен да постави финалния акт по разследването. Извън принципната неприложимост на субективния критерий по чл. 37, ал. 1, т. 2 от НПК към такъв вид производства, определянето на местната подсъдност по настоящото дело се натъква и на пълна доказателствена несъвместимост. В производството по чл. 44, ал. 1 от НПК решаващият съд е длъжен да основе извода си за териториална компетентност на обективни данни, съдържащи се в доказателствения поток по преписката, а не на субективни и неподкрепени твърдения на страните. Твърдението в жалбата на Д. И., че заподозреният живее в съответния съдебен район, има характер на изолирано изявление, което няма обвързваща сила за съда. Местната подсъдност е институт на публичното право и нейното проявление не може да зависи от волята или субективните предположения на частния субект в процеса. Напротив, приложените по преписката материали от оперативно-издирвателната дейност и справки категорично сочат, че фактическото местоживеене на визираното физическо лице е позиционирано в съвсем различен териториален район. Следователно, дори хипотетично да се допусне тълкувателната възможност, че терминът „лицето“ по чл. 37, ал. 1, т. 2 от НПК обхваща неконституиран в качеството на обвиняем извършител, подсъдността пак не би могла да се учреди пред съда, посочен в жалбата. Законодателят свързва подсъдността с реалното и доказано „местоживеене на лицето“, а не с хипотетичното такова. Когато по делото са налице категорични данни за друго местоживеене на заподозрения, приписването на компетентност на съда по местоживеене съставлява нарушение на правилата на особената местна подсъдност. При този дефицит, единственият законосъобразен подход за запълване на подсъдността е бланкетното правило на чл. 37, ал. 1, т. 3 от НПК, което препраща към съда, в чиито район е завършено (прекратено) досъдебното производство. Логиката на закона цели да концентрира съдебния контрол при органа, който реално е администрирал разследването и е постановил крайния акт. В процесния случай това е Районен съд – [населено място]. Водим от изложените съображения и в съответствие с нормата на чл.44, ал.1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение