Решение № 7041 от 24.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9341/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от началника на Регионално управление на образованието (РУО) София-област – Р. И. Т., чрез процесуален представител главен юрк. П. Добрева, против решение № 20141 от 11.06.2025 г., постановено по адм. д. № 2996/2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ). В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че нарушаването на правото на труд като проява на дискриминация следва да е основано на защитен признак по чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр). Излага съображения за необоснованост на изводите на съда, че жалбоподателят е третиран по-неблагоприятно на основание признак „лично положение“, като такива твърдения не са навеждани в производството пред административния орган, нито в решението на Комисията за защита от дискриминация са формирани подобни изводи. Иска обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което се отменя решението на Комисията за защита от дискриминация. Претендира разноски. Ответната страна - Комисията за защита от дискриминация (КЗД, Комисията), чрез процесуалния си представител главен юрк. Ю. Дардова, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и необоснована. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски. Ответната страна – З. Г. С., в писмено становище поддържа, че касационната жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. Иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Не претендира разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна по следните съображения: Производството пред КЗД е образувано по жалба на З. Г. С. от 06.11.2023 г., в която се твърди, че е дискриминиран по отношение на правото му на равно заплащане при еднакъв или равностоен труд за периода от 01.01.2023 г. до прекратяването на трудовия му договор - 21.08.2023 г. от началника на РУО София-област. Посочва, че в периода 14-18 август 2023 г. по инициатива на началника на РУО София-област са били подготвени и подписани допълнителни споразумения към трудовите договори на директорите, чиято основна заплата е по-малка от предвиденото в Анекс № Д01-192/10.08.2023 г. към КТД за системата на предучилищното и училищното образование № Д01-269/06.12.2022 г., като въпреки че попада в кръга на директорите, чиято основна заплата е по-ниска от предвидената в Анекса, такова допълнително споразумение не му е предложено. С допълнителна молба от 16.11.2023 г., в изпълнение на указания на КЗД, е уточнено, че защитения признак, въз основа на който жалбоподателят счита, че е подложен на по-неблагоприятно третиране попада в частта „…и всякакви други признаци, установени в закон“ на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр във връзка с изискването за равно заплащане при еднакъв или равностоен труд - чл. 243 от Кодекса на труда (КТ) и във връзка с чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. С решение № 57/11.02.2025 г., постановено по преписка № 283/2023 г. на КЗД, тричленен постоянен заседателен състав, установява, че: т. 1. с отказа си да изплати полагащото се на З. Г. С. увеличение на трудовото му възнаграждение, съгласно Анекс Д01-192/10.08.2023 г. към КТД 01- 269/06.12.2022 г. и Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 4/2017 г. за нормиране и заплащане на труда, ответната страна Р. И. Т., в качеството й на началник на РУО – София-област, е допуснала нарушение на императивното задължение на разпоредбата на чл. 14 ЗЗДискр. по отношение на жалбоподателя З. Г. С.; т. 2. за установеното нарушение на ЗЗДискр. е наложена на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗдискр. на Р. И. Т., началник на РУО – София-област, административно наказание - глоба в размер на 250 (двеста и петдесет) лева. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на началника на РУО – София-област - Р. И. Т. срещу Решение № 57/11.02.2025 г., по преписка № 283/2023 г. на Втори заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация. За да постанови този правен резултат съдът от първата инстанция е приел за установено от фактическа страна, че З. Г. С. от 01.08.2016 г. работи на длъжност [заличен текст], [населено място], община Ботевград, съгласно сключен между него и РУО – София-област трудов договор с № РД 08-88/25.07.2016 г. На 10.08.2023 г. е бил подписан Анекс № Д01-192/10.08.2023 г. към КТД за системата на предучилищното и училищното образование № Д01-269/06.12.2022 г., като в периода 14-18 август 2023 г. по инициатива на началника на РУО – София-област са били подготвени и подписани допълнителни споразумения към трудовите договори на директорите, чиято основна заплата е по-малка от предвиденото в Анекса, като най-малко трудово възнаграждение за директори - 2082.00 лв. Допълнително споразумение на З. С. не е предложено. Установено е, че със заявление, подадено в РУО – София-област, № ЧР16-17/21.08.20[]23 г., С. е прекратил трудовия си договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ, считано от 21.08.2023 г., а на 19.09.2023 г. със заявление № 16-21/19.09.2023 г. до РУО, е поискал да му бъде преизчислено основното трудово възнаграждение за периода 01.01.2023 г. - 21.08.2023 г. и да му бъде изплатено увеличението, съобразно Анекса от 10.08.2023 г. С писмо с изх. № ЧР 16-21/29- 09.2023 г., работодателят е отказал да удовлетвори искането му с аргумент, че няма законови основания за това. Въз основа на тази фактическа установеност съдът от първата инстанция е направил извод, че обжалваното решение е издадено от компетентен административен орган, в пределите на неговите правомощия, в предписаната от чл. 66 ЗЗДискр писмена форма и с необходимото съдържание, при спазване на административнопроизводствените правила, при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и в съответствие с неговата цел. Съдът е приел за правилен извода на КЗД, че по категоричен начин се установяват данни за това, че жалбоподателят е дискриминиран с неизплащането на увеличението на възнаграждението за периода от 01.01.2023 г. до момента на прекратяване на трудовото му правоотношение. Приел е, че може да се направи безспорен и категоричен извод, че жалбоподателят е третиран по начин, по-неблагоприятен от останалите лица, с които са сключени допълнителни споразумения и на които е увеличено възнаграждението. Решението е валидно, допустимо, но неправилно. Законът за защита от дискриминация съдържа абсолютна забрана за дискриминация, като в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. са изброени неизчерпателно защитените признаци. В закона липсва легална дефиниция на понятието „защитен признак“, но практиката приема, че тъй като чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. дава определение за пряка дискриминация като всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, то препращащата разпоредба съдържа в себе си обяснение, че забраната за дискриминация се свързва с „признаците“, които са посочени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Освен това ЗЗДискр. урежда и специалната защита срещу неравно третиране под формата на нееднакво, неправомерно правоприлагане на нормативни правила и/или установяване на порочни практики от страна на различните правни субекти, в т. ч. работодателите, основано на защитените признаци, по аргумент на чл. 1, във вр. с чл. 4 ЗЗДискр. За да се квалифицира дадено поведение като дискриминационно, е необходимо неравното третиране да бъде осъществено въз основа на някой от изрично посочените в закона защитени признаци. Липсата на причинна връзка между твърдяното по-неблагоприятно третиране и конкретен защитен признак изключва възможността за прилагане на разпоредбите за защита от дискриминация. Следователно, във всеки конкретен случай следва да бъде установено не само наличие на различно третиране, но и че същото е резултат именно от наличие на посочен в закона защитен признак, което е кумулативно изискване за квалификацията на едно поведение като дискриминационно. Установяването на дискриминация поради нарушение на правилата за защита на правото на труд в различните хипотези, уредени в Раздел I на Глава втора на Закона защита от дискриминация, е подчинено на същите критерии. В разпоредите на чл. 12 – чл. 28 ЗЗДискр. е регламентирано, че работодателят осигурява еднакви условия на труд, равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, условия за професионално обучение и повишаване на професионалната квалификация и преквалификация, както и за професионално израстване и израстване в длъжност или ранг, прилага еднакви критерии при оценка на дейността им, както и при налагане на дисциплинарни наказания, при спазване на едно и също базово изискване - без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. За да е налице нарушение на принципа на равенство в хипотезите на антидискриминационния закон е необходимо да се установи, че неблагоприятното третиране на служителя или работника е в причинна връзка с някой или някои от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Само тогава неравенството попада в обхвата на закона и ползва неговата закрила. Извеждането на защитата при упражняване на правото на труд в самостоятелен раздел в Закона за защита от дискриминация е с оглед значимостта на обществените отношения, свързани с правото на труд на гражданите и свързаните с тях специфики, но във всички случаи разглеждането на твърденията за нарушение на правото на труд като проява на дискриминация по реда и условията на този закон следва да е основано на защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. В конкретния случай, в жалбата на З. С. до КЗД и допълнителните уточнения в хода на производството не са изложени конкретни факти за различно третиране на служителя от работодателя при отказа да съобрази настъпилата промяна в размера на трудовото възнаграждението в резултат на ретроактивното действие на анекса към колективния трудов договор, което да се основава на защитен от закона признак. Това означава, че твърденията на жалбоподателя не могат да бъдат подведени към някоя от предвидените в закона форми на дискриминация. Съдът неправилно е достигнал до извод за наличие на дискриминация по смисъла на чл. 14 от Закона за защита от дискриминация, като същевременно в мотивите на съдебния акт изрично е приел, че за да бъде налице дискриминационно третиране, същото следва да се основава на някой от защитените признаци, посочени в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Въпреки това, в противоречие както със собствените си правни изводи, така и със събраните по делото доказателства, съдът е приел, че в конкретния случай може да се открие съдържанието на защитените признаци „лично положение“ и „обществено положение“ във връзка с оплакванията и твърденията на жалбоподателя. Подобен извод не намира опора в доказателствения материал по делото, доколкото не се твърди от жалбоподателя неблагоприятно третиране, обусловено от посочените защитени признаци, нито са наведени подобни факти в административното производство или пред съда. Ето защо направеният от АССГ извод се явява необоснован и постановен в противоречие с доказателствата по делото и приложимия закон. Настоящата касационна инстанция намира, че след като от доказателствата по делото не може да се направи обоснован извод за наличие на защитен признак, който да е основание за по-неблагоприятното третиране, изводите на съда в обратна насока са необосновани и почиват на неправилно тълкуване и приложение на материалния закон, довело до неправилния краен извод за законосъобразност на решението на Комисията за защита от дискриминация. С оглед изложеното, решението на АССГ е неправилно и следва да се отмени. Поради това, че спорът е изяснен от фактическа и правна страна, следва да се постанови друго по същество, с което да се отмени решение № 57/11.02.2025 г., постановено по преписка № 283/2023 г. на Втори заседателен състав на Комисията за защита от дискриминация. Предвид изхода на спора следва да се уважи претенцията на касатора за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лв., с равностойност 51.13 (петдесет и едно евро и тринадесет евроцента) евро на основание чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, пето отделение,