Определение № 3887 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4061/2023 г.

Производството е образувано по частна жалба на С. Д. П., [населено място], и по частна касационна жалба на Т. В. К., [населено място], приподписана от адвокат С. П., срещу определение № 808/19.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 455/2023 г. на Окръжен съд – Хасково. С него са потвърдени определение № 11/05.01.2023 г. и определение № 395/10.03.2023 г. и двете по гр.д. № 2011/2022 г. на Районен съд – Хасково, и е оставена без разглеждане като недопустима частната жалба на С. П. против определение № 11/05.01.2023 г. С определение № 11/05.01.2023 г. е прекратено производството по гр.д. № 2011/2022 г. пред Районен съд – Хасково, образувано въз основа на искова молба на Т. В. К.. С определение № 395/10.03.2023 г. по същото дело са уважени молбите по чл. 248 ГПК на двама от ответниците по прекратеното производство и определението за прекратяване е изменено в частта му за разноските, като ищецът Т. В. К. е осъден да заплати на ЗАД „Алианц България“ и на ЧСИ Н. К. направените от тях разноски.

С обжалваното определение № 808/19.07.2023 г. по в.ч.гр.д. № 455/2023 г. на Окръжен съд - Хасково е прието, че предявеният от Т. В. К. иск е по реда на чл. 440 ГПК, поради което посочените като ответници ТД на НАП – [населено място], Централна кооперативна банка АД – София, ЗАД „Алианц България“, Административен съд – Хасково и ЧСИ Н. К. не са пасивно легитимирани страни. Искът по чл. 440 ГПК се предявява само срещу взискателя и длъжника като съвкупни пасивно легитимирани страни. Посочено е, че целта на иска е да защити правата на третото по изпълнението лице, чиито интереси са били засегнати от принудителни действия – в случая с насочване на изпълнението върху твърдян негов недвижим имот. Когато държавата участва като присъединен кредитор в изпълнителното производство тя се представлява от Националната агенция по приходите. От постановление за прекратяване на дело от 28.01.2022 г. е установено, че изпълнителното дело е прекратено по отношение на взискателя „ЦКБ“ АД, поради удовлетворяването му, и следователно банката е престанала да има статут на взискател, поради което не е пасивно легитимиран ответник по предявения иск. Не е пасивно легитимирано и ЗАД „Алианц България“, тъй като в негова полза има вписана възбрана върху имота, предмет на изпълнение, предхождаща придобиването му от длъжник. Правото на взискателя да събере вземането си не следва от правото на собственост на длъжника по изпълнението, а от учредената възбрана върху имота преди придобиването на собствеността. Делото е прекратено и срещу Административен съд – Хасково, тъй като не са изложени фактически твърдения, обосноваващи правния интерес от предявяването на иск срещу правораздавателния орган. Не е налице правен интерес от воденето на иска срещу ЧСИ Н. К., доколкото реда за обжалване на действията на ЧСИ е различен.

С обжалваното определение е оставена и без разглеждане като недопустима частната жалба на С. П., конституиран като ответник по делото, срещу прекратяването на исковото производство, доколкото в същата не се извежда негов законов интерес и защитимо от закона субективно право.

По отношение на определение № 395/10.03.2023 г., постановено в производството по чл. 248 ГПК за изменение на определението за прекратяване на гр.д. № 2011/2022 г. в частта за разноските, е прието, че правилно са присъдени претендираните от ответниците разноски, при положение, че същите са депозирали отговори и са представили доказателства за реалното извършване на разноските. Предвид прекратяването на делото в закрито заседание, за ответниците не съществува задължение да направят искане за присъждане на разноски или да представят доказателства за реалното им извършване преди първото по делото открито заседание. Липсата на списък по чл. 80 ГПК не преклудира правото на ответниците да искат разноски, достатъчно е, че са доказани реалното направените разноски.

В изложението към частната касационна жалба на Т. К. са поставени следните въпроси:

1. Може ли в един изрично определен от законодателя процес – при иск по реда на чл. 440 ГПК, по който са изрично посочени страните – ищец и ответник, съдът да откаже конституирането на някоя от страните в изпълнителния процес, във връзка с който е предявен иска?

2. Как следва да процедира въззивният съд, когато първоинстанционният съд е присъдил нещо, което не е следвало да бъде присъдено – разноски, за които не е представен списък по чл. 80 ГПК?

3. Какво решение постановява съдът в тази ситуация – недопустимо, необосновано и/или с друг порок?

4. След като и двете инстанции не са се произнесли по своевременно направеното /до постановяване на съдебния акт/ искане за присъждане на разноски, какво допълнително решение постановява съда в тази му част, с която потвърждава решението на по-долния съд – недопустимо или необосновано?

5. Какво е процесуалното положение на акта на въззивният съд при неспазване на приетото с ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС – валидно и/или незаконосъобразно? Съответства ли то на принципа на „правовата държава“, закрепен в чл. 4 на Конституцията на Република България?

В изложението не е посочено конкретно основание по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК.

В частната жалба на С. П. се твърди, че независимо, че е конституиран като ответник в исковото производство, за него съществува интерес от обжалване на прекратителното определение в качеството му на праводател на ищеца по отношение на имота, върху който е насочено изпълнението. Аргументира се с възможността за евентуална евикция и други неблагоприятни последици, които биха произтекли за него в случай, че приобретателят-ищец не би могъл да упражнява спокойно и необезпокоявано от трети лица собственическите си права върху имота, който му е прехвърлил.

Частните жалби са депозирани в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт.

По подадената частна касационна жалба на Т. В. К. Върховният касационен съд, състав на ІII г. о. намира следното:

Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваният акт не може да се допусне до касационен контрол на основания, различни от формулираните в жалбата.

В представеното изложение са формулирани въпроси, но липсва позоваване на конкретно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и/или ал. 2 ГПК. Въпреки дадените на страната указания, повторно депозираното изложение отново не съдържа конкретно позоваване на едно или повече от основанията, обуславящи допускането на касационното обжалване. Жалбоподателят е изложил множество твърдения, които биха били относими към правилността на обжалвания акт, но единствено в случай на допускането му до касационен контрол по същество. Поставените въпроси са неотносими към решаваща воля на съда, същите не са обусловили изводите му и чрез тях жалбоподателят се домогва да оспори правилността на въззивното определение, което е недопустимо на този етап от производството пред ВКС.

За пълнота следва да се посочи, че обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК.

Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.

По частната жалба на С. Д. П..

Тя е неоснователна. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, искът по чл. 440 ГПК е предвиден като защита на третите лица в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на тези лица. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Целта е при уважаването на иска да бъде установено, че вещта не принадлежи на длъжника и по този начин да се отрече възможността да се насочи принудителното изпълнение за негово задължение върху имущество, което принадлежи на трето лице. Ищецът е този, който определя срещу кого да насочи иска си и следователно той има интерес от обжалване на прекратяването срещу някой от ответниците. За ответника – длъжник в изпълнителното производство и праводател на ищеца не е налице правен интерес от обжалване на прекратителното определение, включително и на посочените в жалбата основания – че ще претърпи неблагоприятни последици от евентуална евикция на приобретателя на имота, тъй като уважаването на иска би довело именно до тях. Наличието на пряк и непосредствен правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на жалба, а твърденията за произтичането на евентуални вреди, при положение, че преди прехвърлителната сделка по партидата на имота са били вписани няколко на брой възбрани, не може да обоснове наличието на правен интерес.

Допълнително следва да се посочи, че искът по чл. 440 ГПК се предявява срещу взискателя и длъжника по изпълнителното производство в качеството им на задължителни необходими другари. При прекратяване на производството спрямо останалите, сочени за взискатели, ответници, искът не може да бъде предявен само срещу длъжника, доколкото правните му последици следва да обвързват и двете страни в принудителното изпълнение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.