Определение № 47 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2827/2019 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Касационното производство е било образувано по жалба на Р. И. Т., с която изцяло е обжалвано решение № 2885 от 19.04.2019 г., постановено по гр.д. № 5441 по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав за уважаване на предявения против нея иск по чл.109 ЗС за премахване на насаждения в имота й, намиращи се в нарушение на нормативно установените отстояния от границата със съседния имот, индивидуализирани в 11 групи. С определение № 68 от 13.02.2020 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, касаеща премахване на едно от растенията. С решение № 61 от 16.10.2020 г. въззивното решение в тази част е отменено и е отхвърлен иск за премахване на това растение. Разглеждайки претенциите на страните за възстановяване на направените по делото разноски, касационният съдебен състав е приел, че на ищците се дължат 10/11 части от разноските, като за касационното производство е осъдил ответницата да заплати на ищците 1545.55 лв., а ищците да заплатят на ответницата 123.18 лв. /отчитайки, че в представения списък на разноските, същата претендира сумата 1355.00 лв., макар да са представени доказателства за направени разноски в размер на 2205 лв./. С молба вх. № 8613/6.11.2020 г. Р. И. Т. е поискала изменение на касационното решение в частта за разноските. Счита, че й се дължи 1/11 част от направените разноски само до момента на допускане на касационното обжалване, а разноските за процесуално представителство в открито съдебно заседание й се дължат изцяло. Излага съображения, че разноските за процесуално представителство в открито съдебно заседание са свързани само с допуснатата до касационно обжалване част от спора и следва да бъдат присъдени, респ. отхвърлени изцяло според изхода на делото по тази част от спора пред ВКС, като подходът 10/11 за ищците и 1/11 за ответницата е приложим в първоинстанционното и въззивното производство и в първата фаза на касационното обжалване, касаеща определението за допускане на касационно обжалване. Претендира и присъждане на съответната част от платения адвокатски хонорар за изготвяне на касационната жалба, тъй като невключването на направен от страната разход, не води автоматично до неприсъждането му от съда, след като съдебния състав е констатирал, че е направен. Иска да й се присъдят разноски за касационното производство в размер на 1380 лв. /3 лв. - пропорционална част от държавната такса за допускане на касационно обжалване; 77 лв. - пропорционална част от заплатения адвокатски хонорар за изготвяне на касационната жалба и 1300 лв. - адвокатски хонорар, заплатен единствено за процесуално представителство и защита в допуснатата до касационно обжалване част от касационната жалба, която в тази част е уважена изцяло/. М. К. В. и Р. Р. В. не са изразили становище в производството по чл.248 ГПК. Искането за изменение на касационното решение в частта за разноските е неоснователно по следните съображения: Отговорността за разноски е обективна и безвиновна и е резултат от неоснователно предизвикан правен спор. Според чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК преценката на съда в какъв размер насрещната страна следва да възстанови направени разноски, съдът прави съобразно изхода на спора /а не съобразно спорът за основателност или неоснователност на конкретно процесуално действие/ – ответникът заплаща разноските на ищеца съобразно основателната част от иска, а ищецът на ответника съобразно неоснователната част от иска. В чл.81 ГПК процесуалният закон урежда и момента, в който съдът прави тази преценка и се произнася по материалноправните предпоставки за възникване отговорността за разноски и това е акта, с който делото приключва пред съответната инстанция. Когато въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, независимо дали изцяло или частично, касационното производство приключва с постановяване на решението по чл.290 ГПК. Ако с касационното решение спорът е решен по същество, съдът дължи и произнасяне по претенциите на страните за възстановяване на направените разноски. Именно към този момент се осъществява и преценката в каква част исковете за основателни, съответно неоснователни с оглед отговорността за разноски. При тази правна уредба неоснователна е тезата на Р. И. Т., че съобразно изхода на спора следва да се присъдят само разноските, направени до постановяване на определението по чл.288 ГПК, но не и тези, свързани с проведеното открито съдебно заседание. От гледна точка отговорността за разноски определението по чл.288 ГПК, с което се допуска касационно обжалване на част от въззиното решение, което е било атакувано изцяло, не съставлява акт, с който приключва производството пред съответната инстанция. Неоснователна е и тезата, че невключването на заплатения адвокатски хонорар за изготвяне на касационната жалба в представения списък на разноските, не е пречка за присъждането му, респ. за присъждането на част от него съобразно неоснователната част от иска. В мотивите на т.2 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че списъкът по чл.80 ГПК съдържа изброяване на всички разходи, които страната е направила и които счита, че следва да й бъдат присъдени. Следователно, дори и страната да е представила доказателства за направен разход по водене на делото, щом не го е включила в списъка на разноските, следва, че не претендира присъждането му към релевантния момент, а именно приключване на производството пред съответната инстанция. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение