Определение № 948 от 03.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4248/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. Т. Т., чрез адв.Г. К., срещу въззивно решение № 956/07.07.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 946/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение от 09.12.2021 г. по гр. д. № 7670/2020 г. на Районен съд – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът В. Х. В. му дължи сумата 10 494 лв., представляваща неустойка за периода от 01.11.2017 г. до 31.05.2018 г., по договор за паричен заем от 09.03.2017 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 6032/02.07.2019 г. на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 10303/2019 г. по описа на РС – Пловдив. В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен, постановен при нарушение на процесуалните правила и необоснован, поради което се иска неговата отмяна. В изложението си жалбоподателят сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните (обобщени и уточнени от настоящия състав) въпроси: 1) за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, твърденията и възраженията на страните и да изложи свои собствени решаващи изводи; 2) дължи ли се неустойка при забава на длъжника и за възможността неустойката да бъде изменена и намалена от съда, а не клаузата да бъде прогласена за нищожна. Твърди се, че по първия поставен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г., I г. о., а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата В. Х. В., чрез адв. И. В., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: С обжалваното решение е прието, че на 09.03.2013 г. страните са сключили договор за заем, съгласно който Н. Т. предал на В. В. сумата 9 900 лв., а последният се е задължил да я върне на 01.11.2017 г. В чл. 9 от договора е посочено, че за всеки ден просрочие заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,5% върху сумата. Въззивният съд е приел, че на 02.07.2019 г. на кредитора е изплатена сумата 15 118,14 лв., с която е погасена дължимата главница от 9 900 лв., законната лихва за периода от 30.04.2018 г. до 02.07.2019 г., както и такси и разноски по образуваното изпълнително производство пред ЧСИ Н.. С приетото заключение на назначената съдебно-счетоводна експертиза е установено, че законната лихва върху главницата от 9 900 лв. за периода от 01.11.2017 г. до 31.05.2018 г. възлиза на 583 лв., а неустойката за същия период е в размер на 10 494 лв., т.е. 18 пъти над размера на законната лихва за забава. При тези данни окръжният съд е приел, че уговорената в чл.9 неустойка не отговаря на присъщите й цели – да обезпечи изпълнението на задължението и да обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение на длъжника. Клаузата създава условия за неоснователно обогатяване на кредитора, поради заложения механизъм за определянето на неустойката, поради което уговорката по чл. 9 от договора за заем е нищожна като противоречаща на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В заключение е направен извод за неоснователност на предявения иск. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. По първия въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, решението не противоречи на установената съдебна практика, в т. ч. и на сочената от касатора. Константно се приема (вж. - ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о. на ВКС и др.), че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка релевантните факти и събраните доказателства, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд е съобразил тези си процесуални задължения – мотивите на решението отразяват осъществената решаваща дейност, респ. обсъдени са доводите и възраженията на страните, извършен е анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като съдът е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Развитите от касатора доводи за евентуално допуснати от съда процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт касаят правилността на решението (чл. 281, т. 3 ГПК), която не се проверява във фазата по чл. 288 ГПК. Вторият поставен въпрос също не обуславя селектирането на жалбата. В т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, като: естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка - парични или непарични и размерът им; наличието или липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Посочено е още, че невъзможността да се намали неустойката е само по отношение на търговци. Когато обаче е сключена гражданскоправна сделка, по която страните не са търговци, какъвто е и настоящият случай, длъжникът може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред, т. е. по реда на ЗЗД. Прекомерната неустойка от своя страна поначало е действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло, като тя не се намалява по право или служебно от съда, а само ако правото на намаляване бъде упражнено от длъжника. В случая, в отговора на исковата молба ответникът не е поискал намаляване на неустойката поради прекомерност, а е изтъкнал прекомерността като довод за твърдяната от него недействителност на клаузата поради противоречието й с добрите нрави. Но дори и да бяха въведени едновременно възражения за нищожност и за намаляване на неустойката поради прекомерност, тъй като неустойката подлежи на намаляване поради прекомерност само ако произтича от валидна договорна клауза, съдът първо следва да извърши преценка дали клаузата за неустойка не накърнява добрите нрави (в т. см. - решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г., I т. о., решение № 12/21.03.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г., I т. о., решение № 141/14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г., IV г. о. на ВКС и др.). В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Ответната страна е направила искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение