Решение № 2337 от 19.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6712/2012 г.

Решение № 2337 от 19.02.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6712/2012 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 569/12.03.2012 г., постановено по ад№ 2235/2011 г. на Пловдивския административен съд. С обжалваното решение, по жалба на Миглена Янева е изменен ревизионен акт (РА) № 161100379/13.04.2011 г., потвърден с решение № 699/27.07.2011 г. на директора на дирекция "ОУИ" - Пловдив относно установеното задължение по чл. 35 от ЗОДФЛ за 2004 г. за разликата над 3555,69 лв. до 5289,13 лв. ведно със законната лихва върху тази разлика. Със същото решение жалбоподателката е осъдена да заплати на ДОУИ - Пловдив юрисконсултско възнаграждение в размер на 416,71 лева. Подадена е касационна жалба от Миглена Янева срещу постановеното решение в частта, в която е отхвърлена жалбата в резултат на отказа да се признае договора за заем, получен от Наско Ванчев. От обстоятелствената й част следва, че поддържаното касационно основание е необоснованост на решението. Иска се отмяна на решението и уважаване изцяло на жалбата й ведно със всички произтичащи от това правни последици. Втората касационна жалба е на директора на дирекция "ОУИ" - Пловдив и е срещу частта от съдебното решение, с която се изменя РА относно установеното данъчно задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ за 2004 г. От обстоятелствената й част следва, че поддържаното касационно основание е неправилно приложение на материалния закон. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и решаване на спора по същество. Претендира се заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост и на двете касационни жалби, за основателност на първата от тях и за неоснователност на втората. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационните жалби като допустими. Те са подадени от страните по съдебни спор и в рамките на 14-дневния срок за касационното обжалване на решението. Предмет на контрол пред административния съд е РА, индивидуализиран по-горе с номер, дата и издател. Този ревизионен акт е издаден в резултат на извършена ревизия на Миглена Янева по приложението на чл. 35 от ЗОДФЛ за 2004 г. Ревизията е извършена по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК, тъй като е установено, че през ревизирания период разходите на лицето надвишават приходите му, с което е осъществена хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК. В резултат на изготвения паричен поток на семейството за 2004 г., за ревизираното лице за 2004 г. е установен недостиг на парични средства през годината в размер на 36 203,82 лева. Половината от тази сума е приета за данъчна основа на Миглена Янева, към която са добавени и доходите на лицето от трудови правоотношения и извършени услуги с личен труд, така че данъчната основа е определена на 26 633,26 лева върху което е определено годишно данъчно задължение в размер на 7034,84 лв. от което е приспаднат внесения от лицето данък в размер на 1745,71 лв., и като дължима е определена разликата - 5289,13 лв. върху която е определена лихва в размер на 4013,07 лв. за периода от 16.05.2005 г. до 13.04.2011 г. Административният съд, за да измени РА е установил, че недостигът на парични средства в посочения в РА размер е установен от приходния орган към 5.05.2004 г. Съдът е посочил, че съгласно чл. 3 от ЗОДФЛ (отм.) облагаем е общият годишен доход, а данъкът се определя на годишна данъчна основа. Направен е извод вкл. и въз основа на установена съдебна практика, че незаконосъобразно, сумата на недостига на парични средства не е определена за годината, а за част от нея. Съдът е възприел установената от самите приходни органи сума на разликата в годишен аспект, която е 24 452,82 лева, като половината от нея е приета от него за облагаем доход на Миглена Янева, към която са прибавени останалите декларирани доходи от лицето. В тази част решението на административния съд е правилно. Настоящият съдебен състав споделя напълно направения извод от първоинстанционния съд, че облагаемата основа по чл. 35 от ЗОДФЛ е годишният доход на лицето. Основателно, съдът е възприел разликата между приходите и разходите на лицето в годишен аспект, а не за част от календарната година. По съображенията, изложени от първоинстанционния съд, касационната инстанция преценява като неоснователна жалбата на дирекцията срещу тази част от съдебното решение, поради което решението в обжалваната му част следва да се потвърди като правилно. Неоснователна е касационната жалба и на Миглена Янева. Съдът е преценил като законосъобразен РА в частта, в която като годишна разлика между разходите и приходите на семейството на жалбоподателката е установена в повече сума на разходите в размер на 24 452,82 лв. Съдът е преценил като неоснователен довода на жалбоподателката, че към 1.01.04 г. не е взето наличното положително салдо от края на 2003 г. За да обоснове извода си, че към 1.01.2004 г. не е налице положителен остатък от 2003 г. съдът е възприел заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза, която е установила превишаване на разходите над приходите за 2003 г. Съдът не е признал като основателно възражението на жалбоподателката за предоставени й в заем през 2004 г. парични средства от Наско Ванчев. Съдът не е дал вяра на документите (договор за заем, разписка за получаване и разписка за връщане на парична сума), представени от жалбоподателката. За договора е прието, че е без достоверна дата и е представен след РД, а по отношение на разписките съдът е приел, че те удостоверяват изгодни факти за жалбоподателката и не ги е ценил като доказателства. Също така, съдът е посочил, че жалбоподателката, в чиято доказателствена тежест е, не е ангажирала доказателства по делото, че заемодателят е разполагал със сумата предоставена в заем, към момента на договора. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че първоинстанционният съд е извършил правилна и обстойна преценка на посочените по-горе документи. Както договорът, така и разписките са частни документи, които обвързват съда единствено досежно авторството им, но не и досежно съдържанието им. В конкретния случай съдържанието на посочените частни документи не се подкрепя от други доказателства, а напротив. Видно от декларацията по чл. 124 от ДОПК, направена от ревизираното лице (лист 113 от делото)е, че в нея жалбоподателката не е декларирала наличието на заем, даден и от физическо лице. От друга страна, както правилно е посочил и първоинстанционния съд, жалбоподателката не е доказала, че заемодателят й към момента на сключването на договора за заем е разполагал с паричните средства, дадени в заем. Съвкупната преценка на тези обстоятелства обосновава извода, направен и от първоинстанционния съд за недоказаност на тезата на жалбоподателката. Решението на първоинстанционния съд като правилно следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, касаторите нямат право на разноски. Воден от горните съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд