Определение № 6527 от 15.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3691/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частната жалба на С. М. Д. от [населено място] и Ц. Г. П. от гр. Плевен, двамата чрез адв. Г. Грозев от САК, против Определение № 825/ 16.03.2026г. по адм.д. № 209/2025г. по описа на Административен съд Плевен, с което е оставена без разглеждане жалбата им против Заповед № 679/18.12.2025г. на и.ф. административен ръководител - председател на Апелативен съд – Велико Търново и е прекратено производството по делото. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на определението и на направения от съда извод, че процесната заповед не е индивидуален административен акт и жалбоподателите нямат правен интерес от оспорването й. Твърди се, че независимо дали е индивидуален административен акт или вътрешнослужебен акт, при всички случаи актът е издаден от административен орган и е приложима общата клауза за обжалваемост на административните актове по чл. 120 ал.2 от Конституцията на РБългария, тъй като с него се засягат правата и интересите на жалбоподателите, като подсъдими по ВНОХД № 586/2025г. по описа на ОС – Плевен и конкретно гарантираното им право на безпристрастен и законоустановен съд за разглеждане на делото им. Претендира се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – и.ф. административен ръководител - председател на Апелативен съд – Велико Търново, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на Шесто отделение, след като съобрази доводите на страните и извърши проверка на обжалваното определение, приема от фактическа и правна страна следното: Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна и против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без разглеждане жалбата на С. М. Д. и Ц. Г. П., подадена чрез адв. Г. Грозев, против Заповед № 679/18.12.2025г. на и.ф. административен ръководител - председател на Апелативен съд – Велико Търново, с която съдията от Районен съд Никопол – Т. И. Т. е командирован за попълване на въззивен съдебен състав по ВНОХД № 586/2025г. по описа на ОС – Плевен до приключване на съдебното производство, като недопустима и е прекратил образуваното съдебно производство. За да постанови обжалвания съдебен акт, съдът е приел, че подадената жалба е недопустима поради липса на предмет и на правен интерес от оспорването й. Приел е, че оспорената заповед не представлява индивидуален административен акт, по смисъла на чл.21 ал.1–4 от АПК, а има вътрешноведомствен характер и по аргумент от чл.2, ал.2, т.3 от АПК подлежи на съдебен контрол само ако с нея се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица, но в случая не се засягат такива и не подлежи на такъв. Изложил е аргументи, че в конкретния случай и. ф. административен ръководител - председател на Апелативен съд - Велико Търново не действа като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК, а жалбоподателите като подсъдими в наказателно производство нямат правен интерес да оспорват по реда на съдебноадминистративното производство заповедите за командироване на съдии за разглеждане на делото, по което са подсъдими. В тази връзка е преценил, че жалбоподателите не са адресати на оспорения акт и при отсъствие на засегнат защитен от закона интерес от издаването на заповедта подадената от тях жалба е процесуално недопустима и не подлежи на разглеждане. Предвид неналичието на правен интерес съдът е приел, че в случая не намира приложение и разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБ. Определение на АС – Плевен е валидно, допустимо и правилно. Обоснован и правилен е изводът на първоинстанционния съд за липсата на изискуемите процесуални предпоставки за възникване и упражняване на правото на жалба, обуславящи процесуалната допустимост на съдебното производство - чл. 159, т.1 и т.4 от АПК. Оспорената пред административния съд заповед на и.ф. административния ръководител и председател на Апелативен съд – Велико Търново няма белезите на административен акт, годен за обжалване по съдебен ред. По своя характер тя е само вътрешнослужебен акт, от който произтичат задължения единствено за адресата /командирования съдия/ и не се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица, поради което не подлежи на съдебен контрол, по аргумент от чл.2, ал.2, т.3 от АПК. След преценка на съдържанието й първоинстанционният съд правилно е приел, че със заповедта не се нарушават или засягат пряко и непосредствено права и законни интереси на частните жалбоподатели – било то чрез прекратяване или ограничаване на съществуващи субективни права, създаване на нови или разширяване на съществуващи правни задължения, или невъзможност за упражняване на субективни права. Със заповедта за командироване се създават права и задължения само за съдия Т., административно подчинен на органа, издател на акта. Издадена на основание чл. 227, ал. 1 от ЗСВ, регламентиращ условията и реда за командироване на магистрати за изпълнение на длъжност в конкретен съд, процесната заповед е проявление на правомощията на административните ръководители на органите на съдебната власт от различни нива, законово уредени в разпоредбите на чл. 81, чл. 87, чл. 94, чл. 100, чл. 107, чл. 115, чл. 123, чл. 147 и чл. 227 ЗСВ и безспорно има вътрешноорганизационен характер. По тези съображения правилно е приетото от съда, че в случая издателят на заповедта е действал като ръководител на орган на съдебната власт по см. на чл. 167, ал. 1 от ЗСВ, а не като административен органи по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК. В съответствие с трайната практика на ВАС, административният съд е достигнал до законосъобразен извод, че заповедта за командироване няма характер на индивидуален административен акт, а на вътрешнослужебен и организационен такъв и по аргумент от чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК е изключена от съдебно обжалване по реда на АПК. Правилна е и преценката на съда, че в случая не може да намери приложение и разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБ, в която е залегнала общата клауза за обжалваемост на административните актове, изискваща пряко и непосредствено засягане правата и интересите на жалбоподателите, каквото в случая не се установи. Преценката за охраняване на гарантираното право на подсъдимите по ВНОХД № 586/2025г. по описа на Окръжен съд - Плевен на безпристрастен съд и справедлив съдебен процес при разглеждане на делото, включително за законността на формирания съдебен състав, е изцяло от компетентността на инстанционния контрол в наказателното производство. По изложените съображения, като е констатирал липсата на абсолютните положителни процесуални предпоставки за възникване и упражняване на правото на съдебно оспорване, предвидено в чл.159, т.1 и т.4 от АПК, АС – Плевен правилно е оставил без разглеждане недопустимата жалба и е прекратил образуваното по нея съдебно производство. Водим от горното и на основание чл.235 ал.1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение