Определение № 4862 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4128/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. С. И., ЕГН [ЕГН], подадена чрез пълномощник адв. И. Ч., АК- Пловдив, срещу Определение № 302 от 01.07.2026 г. по в.ч.гр.д. № 167/2026 г. на Апелативен съд Бургас, с което е отменено в една част /за разликата над сумата 79 251 евро до сумата 139 087 евро/ обезпечението на бъдещ иск по чл.439, вр. чл.124 от ГПК за установяване недължимост на вземанията на О. К., А. К., Т. К., В. К. и К. К. спрямо Д. С. И. по изпълнителен лист № 1727/28.02.20г. издаден по ч.гр. д. № 1604/20г. по описа на РС-Пловдив, предмет на изпълнение по изп.д. № 11/26г. по описа на ЧСИ Н. Г. с рег. № 802 на КЧСИ, с район на действие БОС, което обезпечение е допуснато с Определение № 229 от 21.05.2026 г. по в.ч.гр.д. № 167/2026 г. на Апелативен съд Бургас, като е обезсилена в посочената част издадената в полза на молителя обезпечителна заповед, с която е наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изп.д. № 11/26г. по описа на ЧСИ Н. Г. с рег. № 802 на КЧСИ, с район на действие БОС“. В частната жалба се поддържат доводи, че обжалваното определение е неправилно, поради допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствени правила и поради нарушение на материалния закон. Поддържа твърдения, че в дадения от съда срок е представил доказателства за предявяване на искът по чл.439, вр. чл.124 от ГПК чието обезпечение е допуснато за установяване недължимост на вземанията по изпълнителен лист № 1727/28.02.2020г., издаден по ч.гр.д. № 1608/2020г. на PC-Пловдив. Твърди, че към датата на издаването на последния, същият материализира вземания за сумите 53 100 евро-главница, 2 787 евро- възнаградителна лихва и 23 364 евро-наказателна лихва, или за обща сума от 79 251 евро. Съответно, към датата, на която му е връчена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ Н. Г. по образуваното изп.д. № 11/2026г. вземането възлиза на общата сума 139 087 евро, с включени лихви и разноски. При така изложени съображения, жалбоподателят счита, че предмет на предявения бъдещ иск по чл.439, вр. чл.124 от ГПК е установяване недължимост и на сумите производни на главния дълг по изпълнителния титул – лихви и разноски. По съображения в жалбата, се претендира отмяна на определението. Ответниците по частната жалба О. К., А. К., Т. К., В. К. и К. К., чрез процесуалния си пълномощник адв.С. Е., АК Бургас, считат определението за правилно, по съображения в писмен отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Пето отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок, срещу подлежащо на обжалване определение. Тъй като частната жалба е по чл.274, ал.2 ГПК, не следва да се преценяват основанията за допускане на касационно обжалване, съответно становището на ответниците по тези основания. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. При постановяване на атакуваното определение, съдебният състав на Апелативен съд – Бургас е взел предвид, че обезпечението допуснато с Определение № 229 от 21.05.2026 г. по в.ч.гр.д. № 167/2026 г. на Апелативен съд Бургас е за бъдещ иск по чл.439, вр. чл.124 от ГПК с цена от 139 087 евро, като в едномесечен срок от получаване на препис от определението с молба от 25.06.26 г. (т.е. в срок) бъдещият ищец е уведомил съда, че е завел иск по чл.439, вр. чл.124 от ГПК против посочените по- горе лица-взискатели по изпълнението в качеството им на ответници, но за общата сума 79 251 евро, а не за сумата от 139087 евро. С оглед това и при съобразяване разпоредбата на чл.390, ал.3, предл. последно от ГПК, въззивният съд е приел че предявяването на искова претенция за цена по- ниска от обезпечената с наложената мярка, налага служебна отмяна на определението в частта допускаща обезпечението на бъдещата претенция в размер над сумата 79 251 евро до сумата 139 087 евро, както и обезсилване на постановената обезпечителна заповед в същата част. Определението е правилно. За да допусне обезпечение на бъдещ иск по реда на чл.390, ал.1 ГПК, съдът преценява допустимостта и вероятната основателност на иска, така както той е конкретизиран по основание и петитум в молбата за обезпечение. В определението за налагане на обезпечителната мярка съдът винаги посочва какъв е бъдещият иск, характеризиран най-общо по основание и петитум. При преценката дали в срока по чл. 390, ал. 3, пр.1 ГПК е предявен иска, за който е допуснато обезпечение, следва да се установи съответствие между обезпечения и предявения иск. В този смисъл са и дадените разяснения с т.2 от Тълкувателно решение № 6/2013 от 14.03.2014 г. по тълк.дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая такова съответствие е налице в една част досежно установителната претенция за сумата 79 251 евро, която е предмет на предявения бъдещ иск по чл.439, вр. чл.124 от ГПК. За разликата до общата посочена сума 139 087 евро очевидно не е налице съответствие и правилно въззивния съд е отменил допуснатото обезпечение в посочената част при прилагане на императивната разпоредба на чл.390, ал.3, изр.2 ГПК – за служебното задължение на съда по обезпечението да отмени допуснатото обезпечение и съответно да обезсили в една част издадената в полза на дружеството – молител обезпечителна заповед при непредставяне на надлежни доказателства за предявяване на бъдещия иск в определения от съда срок. Именно затова са ирелевантни доводите на жалбоподателя, относими към допустимостта и вероятната основателност на иска. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Пето гражданско отделение