Определение № 50022 от 16.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2165/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. Д. Д., чрез пълномощника ѝ адв. М. Н., срещу решение № 390 от 18.03.2022 г. по в. гр. дело № 1858/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което се потвърждава решението от 12.03.2021 г. на Софийски градски съд по гр. д. № 9955/2020 г., постановено в производство по чл. 260, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ /ЗОВСРБ/ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото е прието за установено, че на 13.08.2011 г. страните са сключили договор за военна служба № 1-25-36/487, съгласно който ответницата, като курсант, е поела задължението след срока на обучението в продължение на 10 години да носи военната служба като професия. След 5-годишния срок на обучение същата е произведена в офицерско звание и е започнала изпълнение на военна служба, считано от 22.07.2016 г. до 20.01.2019 г., когато договорът ѝ е прекратен на основание на основание чл. 163 от ЗОВСРБ. Следователно срокът на неизпълнение на задължението за носене на военна служба в продължение на десет години възлиза на 7 години, 6 месеца и 2 дни.

В производството пред Софийски градски съд са приети основно и допълнително заключение на вещото лице, извършило счетоводна експертиза, установяващи размера на разноските, които ответницата дължи на ищеца, който размер е пропорционален на срока на неизпълнение на задължението Установено е също така, че ищецът е компенсирал дължимите се на ответницата обезщетения при прекратяване на договора за военна служба още с предявяване на иска.

Съобразявайки изложените фактически констатации и приетото заключение на вещото лице, първоинстанционният съд е осъдил касаторката да заплати на ответника Министерство на отбраната сумата 28 340.01 лв., представляваща подлежащи на възстановяване съгласно договор № 1-25-36/487 от 13.08.2011 г. разходи за издръжка и обучение, пропорционални на неспазения срок за носене на военна служба, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, както и обезщетение за забава върху главницата за периода от 18.02.2019 г. до 07.01.2020 г. в размер на 2 550.60 лв.

За да потвърди този резултат въззивният съд приема, че главното задължение за възстановяване на разходите за издръжка, обучение и преквалификация при предсрочно прекратяване на договора за военна служба произтича пряко от закона, като правопораждащите го юридически факти са безспорно установени от приетите по делото доказателства.Що се отнася до присъдения размер,то същият е обоснован със заключенията, които се основават на изготвената от началника на военния университет финансова справка, реално съобразена с критериите за оценка на разходите, заложени в Наредба № Н-1 от 14.01.2013 г., действаща към датата на прекратяване на договора за военна служба.

Според касатора решението следва да бъде отменено като неправилно поради съществено нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост. В изложението към жалбата поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точно прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/, а именно:

1. Какъв е редът и начинът на изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация, подлежащи на възстановяване от военнослужещите на основание чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ в случаите, когато правоотношението е възникнало по ЗОВСРБ от 2009 г. при наличие на договорно отношение, в което не е посочен начин на изчисляване на тези средства и

2. Намират ли приложение специалните правила в тези случаи Инструкцията за определяне размера на издръжката на един обучаем в НВУ „Васил Левски“, факултет „Авиационен“, съгласно т. 8.4.1 от Наредба Н-1.

Отделно от това се излагат доводи, че обжалваното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, правилата на логиката, опитните и теоретичните правила на специалните области – оплаквания, които могат да бъдат подведени под основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК.

Ответното Министерство на отбраната, представлявано от юрисконсулт М. Г., в срок оспорва жалбата по съображения за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, съответно за неоснователност по същество.

След преценка на изложените обстоятелства, Върховен касационен съд, III г. о., намира следното:

Във връзка с първия от формулираните въпроси касаторът от една страна поддържа, че съдът незаконосъобразно намира за приложима Наредба Н-1 в сила от 02.02.2013 г. по отношение на правоотношение, възникнало преди този момент въз основа на договор от 13.08.2011 г. Едновременно с това се позовава на постановени от ВКС решения № 58 от 18.02.2010 г. по гр. д. № 53/2009 г., III г. о. и № 297 от 23.10.2015 г. по гр. д. № 284/2015 г., IV г. о., в които изрично се приема, че подзаконов нормативен акт като посоченият следва да се прилага при разрешаването на материалноправни спорове за възстановяване на разходи по чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ след влизането му в сила на 02.02.2013 г., като за правнорелевантен е посочен моментът на предсрочното освобождаване от военна служба, а не на сключване на договора. Именно в този смисъл е и произнасянето на въззивния съд в случая. Съгласно мотивите към решението, Наредба № Н-1 от 14.01.2013 г. е била приета и в сила към датата на прекратяване на договора за военна служба /20.01.2019 г./. Същата е отменена с решение на ВАС впоследствие,в хода на производството, като е акцентирано и върху това, че приетата нова наредба № Н-11 от 29.10.2020 г. установява идентични критерии и методики за определяне на подлежащите на възстановяване разходи за издръжка, обучение и преквалификация,че установено е имало и други утвърдени общи административни актове с идентични методични правила ,като предвид заключението на вещото лице по делото няма основание да се възприеме друга методика за остойностяване- нормативно наложена, или икономически по-обоснована, а и защитата на настоящата касаторка не поддържа да е налице такава .Липсва соченото противоречие с практиката на ВКС ,съобразени са включително постановките на ТР № 2 от 19.11.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2014г., ОСГТК. Решаващият съд е отчел повелителната разпоредба на чл. 162 ГПК, съгласно която съдът не може да отхвърли установен по своето основание иск поради липса на достатъчно данни за неговия размер,като го определя по своя преценка или взема заключението на вещо лице.Именно това е правното разрешение в изтъкваната от касатора практика на ВКС,следвано и от въззивната инстанция.

Така изложените съображения обосновават извод за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на първия от поставените въпроси, тъй като същият е разрешен в съответствие с установената практика на ВКС и липсват предпоставки за нейното изменение или осъвременяване.

Вторият въпрос не е обуславящ, не е обсъждан във въззивното решение и не удовлетворява изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 г., ОСГТК. Същият е мотивиран със собствената преценка на касатора за необосноваността на приетите по делото заключения на вещото лице и в този смисъл представлява оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не може да бъде изследвано в настоящото производство. Решаващите изводи на съда са обосновани с изчисленията на вещото лице, които намира за икономически обосновани, тъй като са изготвени съобразно действащата към релевантния момент нормативна уредба, установената методика за изчисление на разходите за обучение и представената от началника на военния университет финансовата справка.

Не се констатират и такива тежки пороци,които да обосновават очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Въззивното решение обективира волята на съда по предмета на спора, съобразно указанията на т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГТК - преценката му е основана на събраните по делото относими доказателства, като са изложени кратки и ясни мотиви по приетите за установени факти и защитните тези на страните, съобразно установените в съдебната практика указания относно приложението на закона.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.