Определение № 808 от 20.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 305/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 1348/23.01.2025 г. на М. В. Г., чрез адвокат П. К., подадена срещу определение № 5143 от 12.11.2024 г. по гр. д. № 3094/2024 г. на ВКС, ІI г. о., с което е оставена без разглеждане молбата на М. В. Г. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК на влязлото в сила съдебно решение от 20.04.2022 г. по в. гр. д. № 12318/2020 г. на Софийски градски съд, поради противоречието му с влязлото в сила решение № 745 от 08.02.2024 г. по в. гр. д. № 10005/2022 г. по описа на Софийски градски съд, представляващо и ново писмено доказателство. Съдът е съобразил, че делото пред него е образувано по молба на М. В. Г. за отмяна като неправилно на влязло в сила решение от 20.04.2022 г. по гр. д. № 12318/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 188389 от 01.09.2020 г. по гр. д. № 23086/2019 г. на Софийски районен съд и е постановено друго, с което тя е осъдена да заплати на С. Б. Б., на основание чл. 45 ЗЗД, сумата от 700 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди на автомобил „Тойота В.“, с peг. [рег.номер на МПС], причинени от пътнотранспортно произшествие (ПТП), настъпило на 28.03.2019 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], в резултат на нейното виновно и противоправно поведение, като водач на автомобил „Фолксваген Голф“, с peг. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху тази сума от 22.04.2019 г. и разноските по делото. Молителката излага, че с посоченото решение СГС, въз основа на анализа на събраните по делото доказателства, е извел категоричен извод за осъществено от нея виновно и противоправно поведение – предприемане на необезопасена маневра „завой наляво“ в нарушение на чл. 25, ал. 1 и 2 ЗДвП, при възможността й да предотврати удара между двата автомобила, като съобрази пътната обстановка и положението на участниците в движението. За исканата с молбата отмяна Г. се позовава на друго влязло в сила решение - № 745 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 10005/2022 г. на СГС, с което въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, приемайки, че водачът на автомобил „Тойота В.“ е управлявал под влияние на алкохол в кръвта от 1.36 промила и е предприел забранено изпреварване на колона от автомобили, навлизайки в лентата за насрещно движение, въпреки наличието на непрекъсната маркировка Ml, като категорично е приел за неоснователно наведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от нея, като водач на другия автомобил - автомобил „Фолксваген Голф“, участвал в произшествието. Навежда наличието на две решения, постановени във връзка с едно и също пътнотранспортно произшествие, настъпило на 28.03.2019 г., между управлявания от нея автомобил „Фолксваген Голф“ и автомобил „Тойота В.“, управляван от С. Б., в които е направен различен извод за осъществено от нея виновно и противоправно поведение, каквото е отречено категорично с приетото в решение № 745 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 10005/2022 г. на СГС. С последното е разгледан и уважен предявен от нея против ЗД „Евроинс“ АД, като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на С. Б., участвал в производството като трето лице помагач на застрахователя, пряк иск за заплащането й на обезщетение за имуществени вреди, представляващи причинените щети на автомобила й в резултат от настъпилото на 28.03.2019 г. ПТП. Посочва наличието не само на субективно тъждество, но и на обективно тъждество на делата, обосновано с търсената по тях отговорност и искания за реализирането й, изведени от един и същи факт - настъпилото на 28.03.2019 г. ПТП. Посочва и решението от 08.02.2024 г. да е ново писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът е посочил че заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила съдебно решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание, е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. В трайната практика на ВКС по приложение на института на отмяната е възприето разбирането, че отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато между едни и същи страни са водени различни дела при пълен обективен и субективен идентитет на предмета и на страните и тези дела са приключили с влезли в сила решения, които със сила на пресъдено нещо разрешават в противоположен смисъл включения в предмета на делата правен спор. Съгласно задължителните разрешения, дадени в т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения, като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, във вр. с чл. 307, ал. 4 ГПК, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и на страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Разяснено е в мотивите на тълкувателното решение, че основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск - обусловената претенция, имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск - обуславящата претенция, и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. В тези случаи делата имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този по обуславящото дело, респ. разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното и влязло в сила решение по преюдициалното (обуславящо) правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. По смисъла на така приетото в решението следва да са налице различни правни изводи по обуславящия спор, основани на едни и същи факти, а не за различни правни изводи при различни фактически констатации, възможно обусловени и от обхвата на извършеното доказване по делата. В атакуваното пред настоящия съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС определение е прието, че в случая не е налице обективен идентитет между предмета на двете дела и на разрешените с решенията по тях правни въпроси, което прави неприложимо отменителното основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Първото дело е образувано по предявен от С. Б. против М. Г. иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение от 700 лв. за причинени имуществени вреди на собствения му автомобил „Тойота В.“, в резултат на настъпило на 28.03.2019 г. в [населено място] ПТП, поради виновно противоправно поведение на водача на автомобил „Фолксваген Голф“, т.е. за ангажиране на гражданската отговорност на Г. като делинквент. Другото дело е образувано по предявен от М. Г. против ЗД „Евроинс“ АД пряк иск по чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди на собствения й автомобил „Фолксваген Голф“ от настъпило на 28.03.2019 г. в [населено място] по вина на водача на автомобил „Тойота В.“ - С. Б., чиято деликтна отговорност е обезпечена при застрахователя и който е конституиран в производството да участва като трето лице помагач на страната на застрахователя, поради възможна регресна претенция, поради управлението на автомобила след употреба на алкохол. Съдът е заключил, че не е налице тъждество в исканията по двете дела, с оглед различните вземания, чието съществуване е установено, както и липсата на идентичност в основанията на тези искания. Всяко от исканията произтича от различни правопораждащи факти, основани на деликт, осъществен от различни лица, макар и участвали в едно и също ПТП, и се търси отговорност за различни имуществени вреди. Предметът на всяко от двете дела е различен и съответно двете решения не са в съотношение на обусловеност. Решението по нито едно от делата не разглежда преюдициално правоотношение, от разрешението по което да зависи решението по другото от двете дела. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, противоречието между решенията следва да бъде налице в диспозитивите на съдебните актове, а не в мотивите на двете решения, т.е. обусловената претенция имплицитно следва да съдържа в диспозитива произнасяне по обуславящата претенция, като решенията си противоречат именно по обуславящия спор, което в случая не е налице. Такава обусловеност би била налице само при разглеждане на спор по деликтен иск по чл. 45 ЗЗД за наличие на предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на застрахования С. Б., което обаче не е предмет на разглеждане и по двете дела, по които се твърди наличието на противоречиво постановени решения по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Липсата на тъждество на исканията и основанията, респ. на обусловеност на делата, по които са постановени двете решения, се установява, без да е необходима преценка по същество на предмета на двете дела, а само въз основа на твърденията на молителя М. Г., поради което подадената молба за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е недопустима. Съдът е приел и че молбата за отмяна е недопустима и по наведеното в нея основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с посоченото в молбата решение по прекия иск на увреденото лице не се установява релевантен факт по правния спор, разгледан по другото дело и решението по което се иска да бъде отменено, съгласно разясненията, дадени в т. 3 от ППВС № 2/29.09.1977 г. по гр. д. № 1/1977 г., а и наведените в молбата обстоятелства в подкрепа на искането за отмяна не попадат под формулираното основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. М. В. Г. обжалва определението на ВКС, като неправилно. Твърди, че е налице противоречие в диспозитивите на двете решения – в диспозитива на решението по гр. д. № 12318/2020 г. е визирано нейното виновно и противоправно поведение, а с решението по гр. д. № 10005/2022 г. е потвърдено първоинстанционното решение, в диспозитива на което е посочено, че ПТП е в резултат на виновното и противоправно поведение на водача С. Б.. Сочи, че видно от двете съдебни решения, с второто по категоричен начин е отхвърлено възражението за извършено виновно и противоправно поведение от нейна страна, докато с първото е точно обратното. Двете съдебни решения са постановени във връзка с едно и също ПТП от 28.03.2019 г., т.е. всяко от исканията произтича от един и същ правопораждащ факт. ПТП е настъпило между л.а. „Тойота В.“, с peг. [рег.номер на МПС], управляван от С. Б., и л.а. „Фолксваген Голф“, с peг. [рег.номер на МПС], управляван от М. Г.. Гр. д. № 23086/2019 г. на CPC, по което е постановено въззивното решение, чиято отмяна иска, е заведено от С. Б. за заплащане на понесени от него имуществени вреди, представляващи нанесени на неговия автомобил щети, вследствие ПТП от 28.03.2019 г., а гр. д. № 48782/2021 г. на СРС е заведено от М. Г. за заплащане на понесени от нея имуществени вреди, представляващи нанесени на нейния автомобил щети, вследствие ПТП от 28.03.2019 г. Макар ответник по първото дело да е М. Г., а по второто ответник да е застрахователят на лекия автомобил, собственост на С. Б. - ЗД „Евроинс“ АД, Б. е участвал в него в друго процесуално качество - като трето лице помагач, следователно между двете дела има субективно тъждество. Налице е и обективно тъждество - основанията, на които са предявени двата иска ( по чл. 45 ЗЗД), са еднакви и исканията са изведени от един и същи факт - настъпилото ПТП на 28.03.2019 г. Налице са различни правни изводи по обуславящия спор, основани на един и същи факт. Двете дела са приключили с влезли в сила решения, които със сила на пресъдено нещо разрешават в противоположен смисъл включения в предмета на делата правен спор - за вината и противоправността на извършеното деяние. Приложеното съдебно решение представлява и ново писмено доказателство по смисъла на т. 1 от чл. 303, ал. 1 ГПК и се ползва със сила на пресъдено нещо между страните, която следва да бъде зачетена. Не е постъпил отговор на молбата за отмяна. Настоящият съдебен състав на ВКС, ІІ г. о. намира частната жалба, с която е сезиран, за допустима, но неоснователна. Съображенията му за това са следните: В ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, т. 5 е разяснено кога е налице идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения като основание за отмяна на неправилното решение по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 307, ал. 4 ГПК. Прието е, че фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право. В този случай е налице тъждество в предмета на двете дела, който чрез решенията става и техен предмет. 3аконът изисква противоречие между решенията, т.е. между диспозитивите на съдебните актове, а не между мотивите на двете решения. Същевременно съгласно тълкувателното решение разглежданият фактически състав е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск - обусловената претенция, имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск - обуславящата претенция, и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. 3а да възникнат предпоставките по разпоредбата, трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в разглеждания случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него (преди решението, чиято отмяна се иска) влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последица от предмета на решението по обуславящия иск. В настоящия казус не е налице нито една от визираните по-горе хипотези. Това е така, защото липсва обективен идентитет по двете дела – предмет по тях са различни вземания на различни лица срещу различни ответници, заявени на различни основания, независимо че са свързани с едно и също ПТП, т.е. с едно и също противоправно деяние. Двете дела не са и в съотношение на обусловено и обуславящо. Ето защо, въпреки че и по двете дела е изследван въпросът в резултат на чие виновно и противоправно поведение е настъпило пътнотранспортното произшествие от 28.03.2019 г. и е даден противоречив отговор, това не е достатъчно, за да се счита осъществена разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи и че в практиката на ВКС (решение № 146/02.12.2020 г. по т. д. № 1093/2020 г., І т. о.) се приема, че по смисъла на горецитираното тълкувателно решение следва да са налице различни правни изводи, основани на едни и същи факти, а не различни правни изводи при различни фактически констатации, възможно обусловени и от обхвата на извършеното доказване. Същевременно влязлото в сила решение № 745 от 08.02.2024 г. по в. гр. д. № 10005/2022 г. по описа на Софийски градски съд не представлява ново писмено доказателство, като основание за отмяна. Както е прието в практиката на ВКС (напр. решение № 38/17.02.2014 г. по гр. д. № 4935/2013 г., ІІІ г. о.), поначало съдебното решение не представлява ново писмено доказателство по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, освен ако е постановено по преюдициален спор и се ползва със сила на пресъдено нещо между страните, която следва да бъде зачетена, каквато хипотеза не е налице в настоящия случай. Изложеното обуславя потвърждаване на обжалваното определение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,