Определение № 5057 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1452/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/ срещу определение № 105 от 19.02.2025 год., постановено по в. гр. дело № 274/2024 год. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по посоченото дело решение № 197 от 04.12.2024 год. в частта му за разноските за възнаграждение за един адвокат, присъдени в полза на ответниците С. А. С. и Д. П. С.. Жалбоподателят поддържа, че материалният интерес по делото, след заявения частичен отказ от исковете, се равнявал приблизително на 1/2 от първоначално заявените претенции. Ответниците депозирали отговор на исковата молба, с който представили писмени доказателства, немалка част от които били представени още в хода на административното производство пред комисията с декларациите по чл. 136 ЗОНПИ и възражението по чл. 138 ЗОНПИ или били събрани в хода на проверката по чл. 107 ЗОНПИ и съответно били приложени към исковата молба. Поискали и изслушване на заключения на вещи лица. В първоинстанционното производство били допуснати шест съдебни експертизи. На ответниците били присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 21 693.84 лв. с ДДС по повод заявения частичен отказ от искове, като не било уважено релевираното от ищеца възражение за прекомерност. Спорът бил пренесен във въззивното производство, като не били наведени нови твърдения и не били ангажирани нови доказателства. Ответниците подали отговор на въззивната жалба, като било проведено едно съдебно заседание, в което не били събирани доказателства. Спецификата на предявените искове срещу ответниците предполагала общ правопораждащ факт – установяване на значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, който бил и основният спорен въпрос в производството по отнемане на незаконно придобито имущество, по който имало задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение № 4 от 18.05.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2021 год., ОСГК. Освен това двама от ответниците били съпрузи, поради което предприетите процесуални действия в хода на производството касаели в еднаква степен всеки от тях. От друга страна обемът на исковата молба и ангажираните с нея доказателства не се бил променял, а предприетите от ответниците процесуални действия по попълване на делото с доказателства били относими към преценката за фактическа и правна сложност на делото в първоинстанционното производство. Релевантно за въззивното производство било обстоятелството, че отговорът на въззивната жалба повтарял по съдържание писменото становище по същество на правния спор пред първата инстанция. Т.е. това процесуално действие не изисквало нови усилия от адвоката, различни или в повече от положените такива в хода на първоинстанционното производство. Релевантно било и участието в открито съдебно заседание. Ответниците по частната жалба С. А. С. и Д. П. С. считат, че обжалваното определение е правилно. Обстоятелства, които следвало да бъдат преценявани при направено възражение за прекомерност били изяснени в практиката на ВКС, в т.ч. в задължителната такава – т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК. Извършените от адвоката процесуални действия по друго дело и възраженията му по отношение на част от претенциите, по които производство било прекратено, били неотносими към въпроса за размера на заплатения хонорар по частта от исковете, по които производството не било прекратено. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /чл. 248, т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по в. гр. дело № 274/2024 год. по описа на Апелативен съд – Варна е образувано по въззивна жалба на ищеца Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /КОНПИ/ срещу решение № 500 от 08.05.2024 год., постановено по гр. дело № 2318/2021 год. по описа на Окръжен съд – Варна, с което са отхвърлени предявените от КОНПИ срещу С. А. С. /с цена на иска 456 100 лв./, Д. П. С. /с цена на иска 38 550.67 лв./ и А. С. С. /с цена на иска 130 000 лв./ искове за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК тримата ответници са подали отговор на въззивната жалба на ищеца, с който са поискали и присъждане на направените разноски за възнаграждение за един адвокат. Ответниците С. А. С. и Д. П. С. са представили договори за правна защита и съдействие /с характер на разписки/, с всеки от който е уговорено заплащането в брой на адвокатски хонорар в размер на 9 900 лв. С решение № 197 от 04.12.2024 год. Апелативен съд – Варна е потвърдил първоинстанционното решение, като е осъдил ищеца да заплати на ответниците разноски за възнаграждение за един адвокат, както следва: на С. А. С. – в размер на 9 900 лв. и на Д. П. С. – в размер на 4 500 лв. /като е счел за основателно възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на размера на претендираните от ответницата Д. С. разноски/. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от ищеца, въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта му за разноските. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е приел, че няма основание да ревизира размера на присъдените разноски. Счел е, че доводите на ищеца, че присъдените адвокатски възнаграждения за прекратената част от исковете са прекомерни, са ирелевантни за определянето на разноските във въззивното производство. При произнасяне по възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва и е отчел само фактическата и правна сложност на висящата част от спора, предмет на въззивната жалба, както и извършените процесуални действия от адвоката във връзка с този предмет. С оглед сключените отделни договори за правна защита и съдействие и доколкото се касае за самостоятелни претенции, имащи за предмет отнемане на имущество, притежавано от всеки от ответниците, независимо, че е налице общ правопораждащ факт /установяване на несъответствие/, всеки от ответниците има самостоятелно право на разноски. С определение на настоящия съдебен състав, постановено по гр. дело № 1453/2025 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 197 от 04.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 274/2024 год. по описа на Апелативен съд – Варна. Претендираните от всеки от ответниците С. А. С. и Д. П. С. разноски във въззивното производство са само за адвокатско възнаграждение. Ищецът е релевирал своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. В актуалната си практика ВКС приема /определение № 2995 от 13.06.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 991/2024 год., ІV г. о., ГК, определение № 4235 от 26.09.2024 год. на ВКС по гр. дело № 236/2024 год. на ВКС, III г. о., ГК, определение № 6015 от 20.12.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2577/2024 год. на ВКС, II г. о., ГК, определение № 77 от 24.02.2022 год. на ВКС по ч. т. дело № 1692/2021 год., І т. о., ТК, определение № 3000 от 24.10.2025 год. на ВКС по т. дело № 1119/2025 год., І т. о., ТК/, че с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските страна поставя пред съда спор за обективните предели на отговорността си, с твърдение, че насрещната страна съществено е надценила труда на своя адвокат. С преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът установява пределите/границите на деликтната отговорност на страната, предизвикала спора /чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/. Критерият е обективен. С изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело – включително и когато тя е възложена при субективно съединени искове. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвокат, оценяващ по-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността за разноски на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. Преценката е към сключване на договора. Зачитайки решението от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 на СЕС, с което е прието че Наредба № 1 от 09.07.2004 год. противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от определения с тази Наредба, всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В хипотезата на обективно съединени искове, предявени с една обща искова молба, минималното адвокатско възнаграждение се определя за всеки от исковете поотделно, но в хипотезата на субективно съединени искове това правило следва да бъде приложено съобразно спецификите на конкретния случай. В разглеждания случай делото е образувано по предявени срещу ответниците искове по чл. 153 ЗОНПИ, които имат за предмет отнемането на различно имущество от всеки един от тях /парични средства/. Касае се за претенции по специален закон, като във въззивното производство ответниците са защитавали правото си да разполагат със свои притежания. Това право е основно, засягането му от органи на държавата без основание е вредоносно за лицата, като според закона евентуалната вреда за тях не се измерва единствено с материалната стойност на претендираното за отнемане. Пазарът на труда на адвокатите по тези дела е наложил висок размер на адвокатските възнаграждения. Безспорно спорът е с висока фактическа и правна сложност /на ответниците законът възлага съществени процесуални задължения във връзка с разпределението на доказателствената тежест/, а извършената в защита на интереса на ответниците работа от страна на адвоката е компетентна. Същият е подал обоснован отговор на въззивната жалба – отнасящ се до съществото на спора и резултат от задълбочено запознаване с делото, и е участвал в проведеното във въззивното производство открито съдебно заседание. С оглед тези обстоятелства и като се изхожда, но само за ориентир, от минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. и доп., бр. 88 от 2022 год. – редакция към датата на сключване на договорите за правна помощ /чл. 7, ал. 2, т. 4 и 5/, настоящият съдебен състав намира, че присъденото от въззивния съд на всеки от ответниците адвокатско възнаграждение, което не надхвърля ориентировъчните минимални размери на възнаграждението, не е прекомерно и няма основание за намаляването му. Следователно правилно въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,