Определение № 10052 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8805/2026 г.

Производството e по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба на А. П. И., чрез адв. П. Макавеев от САК срещу Определение № 16122 от 27. 04. 2026 г. постановено по адм. дело № 1292 от 2026г. по описа на Административен съд София- град, с което е оставена БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на лицето А. П. И. срещу мълчалив отказ на зам.- министъра на финансите и е прекратено производството по същото дело. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно, в нарушение на материалния и на процесуалния закон. Иска се неговата отмяна. Ответникът- министъра на финансите в писмено становище, подадено чрез ст. юрисконсулт Л. Калейн моли частната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, намира частната жалба за редовна и процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 230 АПК против подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, подадената частна жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. С оспореното определение първоинстанционният съд на основание чл. 159, т. 1 АПК е оставил без разглеждане жалбата, по която е образувано делото и е прекратил производството. Съдът е приел, че в АПК не е предвидена такава правна фигура - мълчалив отказ на по-горестоящ административен орган да се произнесе по жалба срещу административен акт на по-долустоящ административен орган. В разпоредбата на чл. 97, ал. 1 - 4 от АПК са регламентирани правомощията на административния орган при постъпване на жалба в производството по Глава шеста, наименована „Оспорване на административните актове по административен ред”. Според чл. 97, ал. 5 от АПК, „когато компетентният да разгледа жалбата или протеста орган не се произнесе в срока по ал. 1, законосъобразността на административния акт може да се оспори чрез административния орган, издал акта, пред съда, ако актът подлежи на оспорване по съдебен ред”. Отбелязал е, че дори зам. - министърът на финансите да се е произнесъл по жалбата на А. П. И. в смисъл да я отхвърли, то съгласно чл. 98, ал. 2, изр. второ от АПК, на оспорване пред съда ще подлежи първоначалния административен акт. В разпоредбата на чл. 98, ал. 2, изр. първо от АПК и чл. 145, ал. 2, т. 2 от АПК са посочени хипотезите, при които на оспорване пред съда за законосъобразност подлежи актът на по- горестоящия административен орган, но такива условия в случая не са налице. Приел е, че непроизнасянето на зам.- министъра на финансите по жалбата на А. П. И. не води до право на обжалване на мълчалив отказ, а дава възможност законосъобразността на първоначалния акт (ако такъв беше налице) да се оспори по съдебен ред. Достигнал е заключение, че в случая не са останали неосъществени вменени от закона задължения на адм. орган, за да се приеме, че е налице отказ за издаването на конкретен административен акт, вкл. и мълчалив отказ, който да подлежи на оспорване. Обжалваното определение е ПРАВИЛНО. Съдът правилно е приел, че мълчалив отказ по чл. 58, ал. 1 АПК е налице, когато административен орган, който има задължение да се произнесе по направено пред него искане за издаване на индивидуален административен, бездейства. По своята правна същност мълчаливият отказ представлява законова фикция, създадена за да се преодолее липсата на волеизявление в случаите, когато административният орган не се произнася в предвидения от закона срок по подадено до него искане. Административният орган дължи произнасяне в рамките на неговата компетентност, което предвижда издаване на административен акт или отказът да се издаде такъв. При мълчаливия отказ волеизявлението се предполага, като се приема, че непроизнасянето на органа представлява отказ да се издаде акт с посоченото от заявителя съдържание. Поради това, при мълчаливия отказ спазването на формата и на административнопроизводствените правила се презумира, а съдебната проверка е само за материална законосъобразност, като се изследва наличието на всички фактически и правни предпоставки, обуславящи издаването на административния акт. В съдебната практика последователно се приема, че писмени отговори, разяснения, становища или писма, които не съдържат властническо разпореждане, не представляват индивидуален административен акт по смисъла на АПК и не подлежат на самостоятелно оспорване по административен ред или пред съд. Поради това, осъществената с И. кореспонденция, писмените отговори от НАП и МФ не представляват индивидуални административни актове, а имат чисто информативен характер и поради това липсват законови основания за оспорването им в хипотезите на чл. 81, ал. 1 и ал. 2 АПК. С депозираната на 23.02.2026 г. молба до съда, адв. Макавеев, посочвайки различни законови разпоредби и множество пространни мотиви, уточнява, че се обжалва „мълчаливият отказ на зам. мин. в МФ да изпрати на по-горестоящ орган жалбата ни от 23.12.25г.. В случая частният жалбоподател е оспорил мълчалив отказ, който предполага издаването на индивидуален административен акт /ИАА/ по см. на чл. 21 от АПК. За да бъде издаден административен акт по чл.21 АПК е необходимо такъв акт да е предвиден изрично в закона- чл. 4, ал.2, чл.21, ал.1, чл.59, ал.2, т.4, предл. второ от АПК. С оглед на това правилно съдът е приел, че липсва мълчалив отказ чл. 58, ал. 1 АПК, който да подлежи на оспорване по реда на чл. 145 от АПК. Лицето, като е подало жалба по чл. 145 и сл. от АПК срещу незаконосъобразен отказ е сезирало съда с недопустимо искане. Визира се не административен акт, а фактическо бездействие, което има различна идентификация и предполага друг процесуален ред за защита. Предвид изложеното и на основание чл. 159 т. 1 от АПК, подадената жалба е била процесуално недопустима и правилно адм. съд я е оставил без разглеждане. Обжалваното определение като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. Водим от горното и на основание чл. 236, вр. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Трето отделение.