Решение № 552 от 14.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5465/2012 г.

Решение № 552 от 14.01.2013 г. на ВАС по адм. д. № 5465/2012 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационните жалби на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП и Сюлейман Сюлейман Халим с адрес: гр. Хасково, ж. к. "Бадема", ул. "Двадесет и втори септември" № 8, подадена чрез процесуалния му представител адв. Колева, срещу решение № 271/10.02.2012 г. на Административен съд - гр. Пловдив, постановено по адм. д. № 789/2011 г. С касационната жалба на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП се обжалва решението в частта му, в която е отменен Ревизионен акт /РА/ № 261003766/29.12.2010 г. относно определените с него на ревизираното лице Сюлейман Сюлейман Халим данъчни задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2004 г., 2005 г. и частично за 2006 г. Излагат се доводи за незаконосъобразност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че е неправилен изводът на съда, че Сюлейман Халим реално е получил от Сабри Дуран сумата от 100 000 лв. в изпълнение на сключен договор за заем. Касаторът заявява в жалбата си, че не оспорва факта, че Сабри Дуран е разполагал с посочените парични средства и е можел да ги предостави в заем, но по делото са представени от една страна договор и разписка от 15.04.2004 г. и от друга ПКО от 10.12.2004 г. и посоченото разминаване в датите обосновава извод за това, че парите не са реално дадени. Претендира се отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - Сюлейман Сюлейман Халим оспорва същата чрез процесуалния си представител адв. Колева по съображения, изложени в писмено становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. С касационната жалба на Сюлейман Сюлейман Халим решението се обжалва в частта му, в която е отхвърлена като неоснователна жалбата му срещу РА № 261003766/29.12.2010 г., вкл. в частта за разноските. Твърди се, че решението е необосновано и незаконосъобразно поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Според касатора, неправилно съдът е приел, че не са представени доказателства, установяващи получаването на заеми от Ресул Замбур и Али Осман Юсеин. Лицата са разпитани като свидетели и са потвърдили предоставянето на заемите на семейството на Сюлейман Халим на посочените в договорите дати. Претендира се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго по съществото на спора, с което изцяло да бъде отменен РА или делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, както и присъждане на направените разноски. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП - не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационните жалби доводи, валидността, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационните жалби като подадени в срок и от надлежни страни са допустими, а разгледани по същество - неоснователни. Предмет на съдебен контрол в производството пред Пловдивския административен съд е бил РА № 261003766/29.12.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, ИРМ Хасково, потвърден с решение № 148/15.02.2011 г. на директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив при ЦУ на НАП. При ревизията е установено, че Сюлейман Халим в периода 2003 г. - 2008 г. е извършвал покупки на недвижими имоти и моторни превозни средства, а също така е направил разходи за построяването на недвижим имот /къща/. Тъй като не са представени документи, доказващи направените разходи за строителство и обзавеждане, за определяне на разходите за СМР е възложена експертиза. Отчитайки разходите и за издръжка на четиричленно семейство, както и че лицето има сключен брак, ревизиращите органи са установили обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК. Върху определената по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК данъчна основа са определени задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) както следва: за 2003 г. - 3200.80 лв. и лихва 2736.31 лв.; за 2004 г. - 6693.20 лв. и лихва 4879.56 лв.; за 2005 г. - 2654 лв. и лихва 1607.90 лв.; за 2006 г. - 5371.70 лв. и лихва 2538.55 лв. и по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007 г. - 772.71 лв. и лихва 257 лв. Първоинстанционният съд е отменил РА в частта му относно установените задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) за 2004 г. и 2005 г. изцяло, а за 2006 г. - за разликата над 2247.25 лв. до 5371.70 лв. и прилежащите лихви над 1062 лв. до 2538.55 лв. Отхвърлил е като неоснователна жалбата в останалата й част. За да постанови този резултат е приел за доказано предоставянето на жалбоподателя на сумата от 100 000 лв. от Сабри Байрам Дуран през 2004 г. и за недоказано предоставянето на общо 40200 евро от Ресул Замбур на съпругата на жалбоподателя Мелиха Халим през 2003 г., 2004 г., 2005 и 2006 г. в Турция, както и предоставянето на общо 110 000 лв. от Али Осман Юсеин на Мелиха Халим през 2004 г., 2005 г. и 2006 г. По отношение на Сабри Байрам Дуран в хода на ревизионното производство е установено, че е подал декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.) за 2003 г., с която е декларирал доход като земеделски производител като ЕТ "Сабри Дуран" от производство на тютюн в размер на 1 202 634.91 лв. Част от този деклариран доход е изплатен в брой на собственика на ЕТ с РКО № 6/31.01.04 г. в размер на 667 658.53 лв. Направен е извод, че заемодателят е разполагал със сумата от 100 000 лв. и могъл да я предостави в заем през 2004 г. на Сюлейман Халим. По отношение на Ресул Замбур само се твърди, че разполага с финансови възможности да предостави в заем сумата от общо 40200 евро в периода 2003 г. - 2006 г., тъй като осъществява търговска дейност в Р. Турция, но не са представени доказателства, установяващи тези твърдения. Не са доказани и твърденията, че Али Юсеин е разполагал с посочените суми - 20 000 лв. през 2004 г., 45 000 лв. през 2005 г. и 45 000 лв. през 2006 г. Удостоверенията, издадени през 2009 г. от "Банка ДСК" АД и "Пощенска банка" АД, установяват изплатени на лицето, съпругата му и родителите му целеви средства и премии от Фонд "Тютюн", но от същите не са видни датите на плащанията, за да могат да се съпоставят с датите на договорите. Така постановеното решение е правилно. Както изрично се посочва в първата касационна жалба, обстоятелството, че Сабри Байрам Дуран е разполагал с достатъчно средства, за да може да предостави в заем 100 000 лв. на Сюлейман Халим през 2004 г. за строителството на къщата му е установено още в хода на ревизията и не е спорно. Съставянето на ПКО с по-късна дата след сключването на договора за заем, който е отразен в счетоводството на ЕТ "Томай - Сюлейман Халим", не може да обоснове извод, че посочената сума не е реално дадена. Заемодателят е потвърдил предоставянето на посочената сума на заем. Неуговарянето на лихва в договора правилно е преценено от съда като незадължително условие, необосноваващо извод за нереалност. Законосъобразни са изводите на съда по отношение на останалите две лица, за които се твърди, че са предоставили заеми на съпругата на ревизираното лице. При правилно тълкуване на същността на договора за заем като реален такъв, обосновано съдът е акцентирал върху наличието или липсата на парични суми при заемодателите. Свидетелските показания не са кредитирани именно поради непредставянето на доказателства, установяващи факта, че заемодателите са разполагали с посочените суми, за да могат да ги предоставят в заем. С оглед на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК решението на АС - Пловдив следва да бъде оставено в сила. На първия касатор за касационното производство не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като не е бил представляван от юрисконсулт. На втория касатор на основание чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се присъдят разноски в размер на 150 лв. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение