Решение № 533 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1504/2009 г.

Решение № 533 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1504/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 388 от 13.07.2009 г. по гр. д. № 811/08 г. Окръжен съд гр. П. е прогласил нищожността на решение № 772 от 2.07.2008 г. по гр. д. № 272/07 г. на Районен съд гр. П. в частта, в която предявения от А. С. П. срещу Д. Т. Д. инцидентен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) вр. с чл. 19 СК (отм.) е уважен. Отменил е първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 28, ал. 3 СК (отм.) и е върнал делото на същия съд за постановяване на ново решение. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Д. Д. Ответникът по касация А. П. оспорва жалбата. ВКС, след като взема предвид становищата на страните, обсъди доводите им съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК, както и събраните по делото доказателства, прие за установено следното: С въззивното решение съдът е прогласил нищожността на първоинстанционното решение в частта която касае инцидентен установителен иск по чл. 97 ГПК (отм.) вр. с чл. 19 СК (отм.), тъй като съществува противоречие в диспозитива и не можела да се изведе действителната воля на съда по отношение на трите имота - дали са придобити по време на брака, или е оборена презумпцията по чл. 19 СК (отм.). В останалата част приел решението за незаконосъобразно, тъй като искът по чл. 28, ал. 3 СК (отм.) е обусловен от инцидентния установителен иск. Приел е за неоснователно твърдението на ответницата че инцидентният установителен иск е недопустим тъй като въпросът следва да се реши във висящото делбено производство, тъй като няма пречка въпросът, дали част от вещите са съпружеска имуществена общност, да се реши в отделно производство. В касационната жалба се твърди, че в производството по чл. 28, ал. 3 СК (отм.) било недопустимо да се предяви инцидентен иск за установяване, че вещите не са съпружеска имуществена общност, тъй като уважаването му би довело до отхвърляне на иска по чл. 28, ал. 3 СК (отм.), който бил предявен от ищеца А. П. Съдът неправилно приел че решението на първоинстанционния съд е нищожно, а не неправилно. Незаконосъобразен бил и извода, че инцидентния иск бил преюдициален спрямо иска с правно основание чл. 28, ал. 3 СК (отм.). Установено е, че страните са бивши съпрузи, като бракът им сключен на 1.12.1985 г. е прекратен с влязло на 9.05.2005 г. в сила решение. А. П. е предявил срещу Д. Т. иск с правно основание чл. 28, ал. 3 СК (отм.), с който иска да му бъде признат 9/10 ид. ч. принос от придобитите по време на брака девет недвижими имота и четири движими вещи, с изключение на три имота които били придобити от него след фактическата раздяла и стойността им следвало да се отчете в негова полза при определяне на общата му по-висока квота в съсобствеността и изключването им от делба. С молба от 26.02.2008 г. А. П. е предявил в производството и установителен иск, като иска от съда да признае за установено с изричен диспозитив, че три от имотите не са съпружеска имуществена общност, а са лична собственост и не могат да бъдат предмет на иска по чл. 28, ал. 3 СК (отм.). С оглед заявеното искане, касае се за нов установителен иск, приет за съвместно разглеждане в производството, а не за инцидентен установителен иск. С определение № 198 от 2.03.2010 г. ВКС е допуснал на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение като е приел, че съществен процесуалноправен въпрос е за допустимостта на установителен иск за собственост на вещи в производство по чл. 28, ал. 3 СК (отм.). Искът по чл. 28, ал. 3 СК (отм.), с който се иска определяне на по-голям принос в придобиване на общото имущество има конститутивно действие, тъй като създава ново правно положение. Искът, дали част от вещите са придобити по време на фактическата раздяла с лични на единия съпруг вещи, е установителен. Според Тълкувателно решение № 35 от 14.06.1971 г. ОСГК на ВС, когато фактическата раздяла е прекъснала всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите и е изключен какъвто и да било принос в придобиванията на единия съпруг от страна на другия, съпругът, на чието име са придобити, може с установителен иск по чл. 97 ГПК да установи, че тези имущества не са общи по смисъла на чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.), че те принадлежат лично на него. Искът по чл. 20 СК (отм.) може да бъде съединен с иска по чл. 28, ал. 3 СК (отм.). В този см. т. 7 от ППВС № 8/80 г. според която е допустимо евентуално обективно съединяване на иск по чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. (отм.) и иск по чл. 14, ал. 4 изр. 2 СК от 1968 г. (отм.), както и преминаване от първия към втория иск, ако в исковата молба са изложени обстоятелства за двата иска. Постановлението не е загубило сила и при действието на СК от 1985 г., като на иска по чл. 13 СК от 1968 г. съответствува текста на чл. 20 СК (отм.), а на исковете по чл. 14 СК от 1968 г. (отм.) съответстват исковете по чл. 28 и 29 от СК (отм.). Установителният иск е преюдициален по отношение на иска по чл. 28, ал. 3 СК (отм.). Когато двата иска са предявени с една искова молба, съдът трябва да се произнесе първо по иска по установителния иск, преди да се произнесе по иска по чл. 28, ал. 3 СК (отм.). Затова, с оглед на така изразеното становище по формулирания специфичен въпрос, законосъобразно въззивния съд е приел че е допустимо предявените искове да бъдат разгледани в едно производство. Настоящият състав счита, че практиката в решения № 352 от 13.02.1980 г. по гр. д. № 2427/79 г. на ВС I ГО, № 110 от 17.01.1983 г. по гр. д. № 3593/82 г. на ВС I ГО, № 2* от 20.11.1972 г. по гр. д. № 1292/72 г. на ВС I ГО, № 3* от 13.10.1982 г. по гр. д. № 2104/82 г. на ВС I ГО, № 921 от 27.01.1997 г. по гр. д. № 669/96 г., на ВКС 5-членен с-в и № 15 от 28.01.1997 г. по гр. д. № 3655/1996 г. на ВКС IV ГО е правилна, но е неотносима към спора, тъй като касае въпроси за преюдициалност на иска по чл. 28 СК (отм.) спрямо иска за делба. Решението обаче е незаконосъобразно в частта, в която съдът е обезсилил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Едно решение е нищожно когато е постановено от незаконен състав, еднолично вместо от съдебен състав, с участие на лице което не е било избрано за съдия, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт, тъй като е постановено срещу лице което не е подчинено на властта на българския съд, когато решението е устно или неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост, когато съдържанието на решението противоречи на българския правов ред или когато делото е било образувано от името или срещу неправоспособна страна. В случая не са налице предпоставките на чл. 209, ал. 2 ГПК (отм.) за връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция. Волята на съда е изразена в мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение. Ако при постановяването му е допусната грешка, тя следва да бъде корегирана от въззивния съд. С оглед правомощията на въззивния съд който продължава първоинстанционното разглеждане спора по същество тогава, когато констатира неправилност на първоинстанционното решение, въззивният съд отменя решението и постановява ново решение, като евентуално следва да събере доказателства по спорния въпрос. Като е приел че решението е нищожно а не неправилно, и е върнал делото на първоинстанционния съд за постановяване на ново решение, въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение което следва да бъде отменено, а делото върнато на същия съд за ново разглеждане на спора и постановяване на решение по същество, по двата обективно съединени иска. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК, ВКС