Определение № 50418 от 05.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2212/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.2 вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на ЗАД „ ДаллБогг: Живот и Здраве“ против определение № 210/25.06.2021 г. по т.д.№ 680/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя, по реда на чл.248 ГПК, за намаляване на адвокатското възнаграждение, присъдено с въззивното решение на процесуалния представител на ищеца / като данъчна основа, без ДДС - предмет на ч.т.д. № 2213/2021 г. на настоящия състав / като прекомерно, съответно от общия размер 3 160 лева / по 1 580 лева за първа и втора инстанция, поради промяна на правния резултат, в полза на ищеца / на 2 881 лева. Жалбоподателят поддържа довода си ,че делото не представлява фактическа и правна сложност, доколкото във всяка инстанция е проведено по едно съдебно заседание. Досежно възнаграждението за въззивна инстанция счита, че доколкото обжалваемия интерес в същата е 35 000 лева, а след постановяване на първоинстанционното решение е заплатил на ищцата сума от 4 000 лева, то следва да се съобразява обжалваем интерес от 31 000 лева. Съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения страната е изчислила минимално възнаграждение от 1 460 лева за всяка или 2 881 лева общо за двете инстанции. Ответната страна - Д. Н. Г., представляван като малолетен от законния си представител Г. М. А., чрез процесуалния им представител адв.К. – оспорва частната жалба / становище инкорпорирано в отговора на частна жалба по ч.т.д.№ 2213/2021 г., присъединено към настоящото и към т.д.№ 2214/2021 г. на настоящия състав за общо разглеждане / като намира, че дължимото минимално възнаграждение действително е в общ размер от 2 881 лева, но без ДДС, който, начислен върху този размер, дава размер от общо 3 452 лева, т.е. повече от присъденото. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по частната жалба настоящият състав съобрази следното: Предявеният от Д. Н. Г. иск, с правно основание чл. 432 ал.1 КЗ, е за присъждане обезщетение за неимуществени вреди в размер от 50 000 лева. Първоинстанционният съд го е уважил за 8 000 лева и присъдил в полза на процесуалния представител на страната адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78 ал. 1 ГПК вр. с чл. 38 ал.1 т.2 от ЗАдв. вр. с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / насетне упоменавана като Наредбата /, 876 лева, с включен ДДС. Първоинстанционното решение е обжалвано и от двете страни, като ищецът атакува същото в частта по отхвърляне иска му за разликата над 8 000 лева и до претендираните 35 000 лева, а ответникът - уважаването му за размера над 4 000 лева, която сума е заплатил на ищеца. С въззивното решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното, като краен резултат искът на Д. Г. е уважен за сумата от 35 000 лева. Първоинстанционното решение, в частта за разноските в полза на ищеца, е отменено и вместо това ответникът е осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение, по реда на чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв., в размер на 1 580 лева за всяка инстанция / без ДДС - последващо присъден с определение № 209/25.06.2021г. по т.д.№ 680/2020 г. на Пловдивски апелативен съд /. Въззивният съд е оставил без уважение молбата на ответника, по съображения, че обжалваемият интерес на ищеца във въззивна инстанция е 35 000 лева, тъй като неоспорваните от ответника 4 000 лева са заплатени след постановяване на въззивното решение и дори след депозиране на въззивната жалба на ищеца, които обстоятелства частният жалбоподател не е оспорил. Частната жалба е неоснователна. При интерес от 50 000 лева, съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредбата, минималният размер на дължимо адвокатско възнаграждение възлиза на 2 030 лева, а съобразно изхода на спора във въззивна инстанция / 35 000 лева / предполага, по съразмерност, възнаграждение от 1 421 лева за първа инстанция. Неправилно въззивният съд е приел за основа на присъденото възнаграждение във въззивна инстанция обжалваем интерес на ищеца от 35 000 лева. При вече присъдени му 8 000 лева, страната е претендирала допълнителни 27 000 лева, до общия размер от 35 000 лева, а ответникът е оспорвал присъденото над 4 000 лева. Правилни са доводите на последния, че от значение е манифестирания му обжалваем интерес от само 4 000 лева, независимо платени ли са или не и кога на ищеца неоспорените 4000 лева. Следователно, ищецът е осъществявал защита по своята и срещу жалбата на ответника при интерес от 31 000 лева. Предвид уважаване на въззивната жалба на ищеца изцяло и отхвърляне тази на ответника изцяло, дължимото съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредбата минимално възнаграждение възлиза на 1 460 лева / без ДДС /. Така общият размер на дължимите, с оглед изхода на спора във въззивна инстанция, минимални възнаграждения за двете инстанции възлизат на общата сума от 2 881 лева / без ДДС /. Разликата до присъдените от съда 3 160 лева - само 279 лева, която именно оспорва жалбоподателят, е по начало пренебрежимо малка и не обуславя сама по себе си прекомерност на присъденото, а на още по-голямо основание - с оглед фактическата и правна страна на спора. Независимо, че делото е протекло в едно съдебно заседание за всяка инстанция, по същото ответникът е въвел множество възражения и са ангажирани различни по вид доказателствени средства, съответно събрани множество доказателства - две специализирани експертизи, свидетелски показания, писмени доказателства - предпоставящи преценка за годност, релевантност и достоверност. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение