Определение № 50079 от 06.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2903/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Всестранна потребителна кооперация „Балкан“, с. Световрачене, чрез пълномощника й адвокат И. К., против решение № 396 от 21.03.2022 г., постановено по гр. д. № 2895 по описа за 2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265152 от 30.07.2021 г., постановено по гр. д. № 11360/2016 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения отхвърлен предявеният от „Всестранна потребителска кооперация „Балкан” срещу Н. Д. Р., сключващ търговски сделки по занятие под търговското наименование (фирма) ЕТ "Николай Радев”, деликтен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 26000 лв., представляваща компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди от твърдяното противоправно поведение на ответника, изразяващо се в „неправомерно отнето право на строеж върху дворно място от 120 кв. м., находящо се в гр. София, район „Сердика”, ул. "Лазар Михайлов" - имот с идентификатор 68134.503.221, ведно със законната лихва от 22.09.2011 г. до окончателното й изплащане.. Н. Д. Р. е подал чрез пълномощника си адвокат Д. Р. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че е предявен осъдителен иск за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди е с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като в обстоятелствената част на исковата молба ищецът навежда фактически твърдения за причиняване на имуществени вреди в размер на стойността на „отнетото му” суперфициарно право от ответника - чрез премахване на притежаваната от кооперацията сграда (търговски обект - „бира-скара”) и изграждане на нов строеж (в по-голям строителен обем), въз основа на учредено му от собственика на земята (Столична община) суперфициарно право. В исковата молба, в уточнителната молба от 16.06.2017 г., а и във въззивната жалба ищецът поддържа тъждествени фактически твърдения, обосноваващи предявения иск (т. нар. основание на иска), а именно - „върху същото място, на което се е намирал търговският обект, ответникът е изградил друга сграда, като по този начин е отнел от ищеца законно учреденото му право на строеж”, като съобразно заявения обем и вид на търсената съдебна защита (т. нар. петитум на иска) релевира искане съдът да присъди компенсаторно обезщетение за причинената му имуществена вреда (незаконно „отнемане на правото на строеж”), която възлиза на пазарната стойност на притежаваното от кооперацията суперфициарно право към момента на непозволеното увреждане. Посочил е, че съобразно основния принцип, уреден в българския граждански процес - диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 2 ГПК), сезираният съд следва да реши предявения с исковата молба материалноправен спор със сила на пресъдено нещо съобразно заявените правопораждащи спорното материално право юридически факти, в търсения обем и вид съдебна защита. Както и първоинстанционният съд е изяснил в обжалваното решение, възникването на притезателното право за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание се обуславя от 2 осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1 ) деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или бездействие); 2 ) противоправност (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца); 3) причиняване на имуществени вреди, изразяващи се в имуществени загуби (необосновано напускане на имуществени блага от патримониума на увредения) или в пропуснати ползи (невъзможност да постъпят в неговия имуществен комплекс блага, чието придобиване е било с висока степен на сигурност); 4) причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат; 5) това противонормено поведение трябва да е виновно (в гражданското право вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Приел е за установено, че с влязло в сила решение ищецът е бил обезщетен за причинените му от противоправното деяние на ответника (незаконното премахване на притежавания от кооперацията търговски обект - „бира-скара”) имуществени вреди под формата на имуществени загуби, възлизащи на сумата от 7200 лв. Софийски апелативен съд е направил извод, че предявеният деликтен иск (при заявените правопораждащи спорното материално право юридически факти, описани по-горе в мотивите на решението) е изначално неоснователен - само по релевираните в исковата молба фактически твърдения (ищецът основава твърдяната вреда на обстоятелството, че вследствие на незаконното премахване на притежавания от кооперацията търговски обект - „бира-скара”, му е „отнето” притежаваното от него суперфициарно право, поради което претендираното обезщетение възлиза на пазарната стойност на това право на строеж към момента на деликта). Изложил е съображения, че правото на собственост представлява абсолютно сложно субективно право, чийто титуляр притежава отделни вещни правомощия по отношение обекта на правото на собственост – вещта, а именно да владее, да ползва (вкл. да извлича естествените и гражданските плодове, които тя дава) и да се разпорежда с нея. Носителят на това сложно субективно право може да го отчужди изцяло - при т. нар. транслативна сукцесия (прехвърлително правоприемство) или да прехвърли само част от включените в неговото предметно съдържание вещни правомощия – при т. нар. конститутивна сукцесия (учредително правоприемство), като по този начин съответно се ограничават вещните правомощия на собственика, който е длъжен да търпи фактическата власт, която ще упражнява лицето, на което е учредено ограничено вещно право – напр. при учредяване на вещно право на ползване по чл. 56, ал. 1 ЗС или при учредяване на право на строеж по чл. 63, ал. 1 ЗС. Суперфициарното право се учредява от собственика на земята на деривативно правно основание (въз основа на сключен в съответната форма за действителност договор или с административен акт), вследствие на което възниква учредително правоприемство (конститутивна сукцесия), като приобретателят може да построи сграда върху чужда земя и след достигането й до степен на завършеност „груб строеж” – съобразно обема на уговореното суперфициарно право, да стане собственик на новата недвижима вещ (на сградата). Правните способи за придобиване на вещни права са numerus clausus (изчерпателно установени в закона - арг. чл. 77 ЗС, във вр. с чл. 111, ал. 1 ЗС, който предписва, че правото на собственост и ограничените вещни права се придобиват чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона). Вещните права не могат да останат без техен титуляр, поради което, когато едно ограничено вещно право бъде придобито от друг правен субект, то излиза от патримониума на досегашния му носител. Следователно, и правните способи за прекратяване на вещните права също са изчерпателно уредени в закона - арг. чл. 99 ЗС, във вр. с чл. 111, ал. 1 ЗС. Посочил е, че в случай че на ищеца (правоприемник на РПК „Наркоп”) надлежно е било учредено право на строеж върху процесния парцел (УПИ по правнотехническия апарат, използван в ЗУТ) от собственика на земята, като той своевременно го е упражнил (това правнорелевантно обстоятелство се установява от събраните по делото доказателства), праводателят на това ограничено вещно право не може повторно да учреди суперфиция в полза на трето лице по вещното правило, че никой не може да прехвърли другиму повече права, отколкото сам притежава (Nemo plus juris ad alium transferre potest quam ipse habet) - собственикът на земята вече е отделил едно от вещните правомощия, включени в сложното право на собственост, като го е предоставил за упражняване на трето лице. И докато то не бъде прекратено (не бъде концентрирано отново в правото на собственост), това вещно правомощие може да бъде надлежно упражнявано от неговия носител - в конкретния случай от ищцовата кооперация. Следователно, като с Договор за замяна от 2007 г. Столична община е „учредила” на ответния търговец право на строеж върху процесната земя, ЕТ „Николай Радев” не е станал носител на суперфициарно право, което да го овластява на мястото на притежавания от ищеца търговски обект да построи и да стане собственик на нова сграда – в същия строителен обем. Наистина, като е премахнал строежа, представляващ „бира скара” (суперфициарна собственост на кооперацията), ответникът е осъществил твърдяното противоправно деяние, но не е настъпил твърденият вредоносен резултат - „отнемане на законно учредено право на строеж”. Ищецът е продължавал да е носител на това ограничено вещно право (ответникът не е придобил суперфициарно право за изграждане на нова сграда на същото място, където се е намирал процесният търговски обект - а обстоятелството, че осъщественият впоследствие от ответника строеж фактически е разположен и върху процесните 120 кв. м., където се е намирала притежаваната от кооперацията в суперфициарна собственост сграда, е обявено на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК от въззивния съд за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване с други доказателствени средства), поради което е могъл да го защити чрез предявяване на вещни искове: 1) негаторен по чл. 109 ЗС - за премахване на новопостроената сграда в обема, съответстващ на притежаваното от него суперфициарно право и възстановяване на разрушения търговски обект; 2) установителен петиторен или ревандикационен по чл. 108 ЗС - за установяване, че е носител на право на суперфициарна собственост на част от новопостроената сграда, която да съответства по обем на притежаваното от него право на строеж (в случай че тази част от сградата може да бъде обособена като самостоятелен обект на правото на собственост; ако кооперацията е построила със собствени средства впоследствие премахнатата постройка, тя е станала собственик и на прилежащия терен - арг. чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОС, поради което по приращение като собственик на земята е придобил изцяло и новопостроената сграда; индиция в тази насока представляват указанията, дадени в писмо с изх. № 1143/05.05.1973 г., издадено от председателя на РНС „9-ти септември” и адресирано до председателя на РПК „Наркоп”, че „строителството следва да извършите от собствените Ви средства от децентрализираните капитални вложения”) и да поиска предаване на владението върху сградата), респ. да предяви облигационни искове – напр. деликтен иск за заплащане на обезщетение за причинените имуществени вреди (за претъпените загуби, възлизащи на стойността на премахнатия търговски обект - такъв иск е уважен, респ. за пропуснатите ползи - напр. за невъзможността да придобие сигурен доход при ползване на премахнатата сграда по своето предназначение). Същественото обаче е, че към момента на сключване на процесния договор за замяна, въз основа на който ответникът обосновава своята материална легитимация като суперфициарен собственик на новоизградената сграда, респ. към момента на премахване на притежавания от ищеца търговски обект кооперацията не е загубила (не е прекратено) учреденото й от държавата през 70-те години на миналия век суперфициарно право за изграждане на премахнатия търговски обект, поради което не е причинен и твърденият вредоносен резултат - „отнемането на законно учредено право на строеж”. При непрекратено право на строеж в полза на кооперацията дори и Столична община да е била собственик на процесния УПИ (в случай че не е била приложима правната норма, уредена в чл. 2, ал. 3 (отм.) ЗОС), тя не е могла надлежно да учреди на ответния търговец право на строеж за построяване на сграда, която да е разположена на мястото на търговския обект, суперфициарна собственост на ищеца (в същия застроен обем) - би могло да се учреди единствено право на пристрояване или надстрояване - извън строителния обем на упражненото право на строеж). При премахване на сградата, построена въз основа на учредено право на строеж, отпада обектът на правото на собственост, но не и самото суперфициарно право - то е било в латентно състояние, поради което отново може да бъде упражнено от неговия носител (арг. чл. 66, ал. 2 ЗС), т.е. в конкретния случай от кооперацията. Счел е, че ако ищецът своевременно бе защитил своето ограничено вещно право (учредената му през 70-те години на миналия век суперфиция) чрез предявяване на петиторен иск срещу ответника, респ. срещу Столична община, не биха настъпили в обективната действителност факти, които да обусловят придобиването на новопостроената сграда на оригинерно основание, респ. би се възстановило фактическото състояние преди смущаването на суперфициарното право на ищеца (арг. чл. 109 ЗС, във вр. с чл. 63 ЗС и чл. 111, ал. 1 ЗС). Но и в този случай причинно-следствената връзка между противоправното поведение на ответника и твърдения вредоносен резултат би се прекъснала, тъй като той не би бил естествена, закономерна, присъща последица единствено от противонорменото деяние - премахването на притежавания от ищеца търговски обект, а той би се дължал и на неговото бездействие, изразяващо се в непредприемане на съответни правни способи за защита на притежаваното от него право на собственост, респ. право на строеж (както бе изяснено, до премахването на сградата, обект на суперфициарната собственост, притежаваното право на строеж е в латентно състояние, което би могло обаче отново да бъде упражнено след разрушаването на сградата). Тъй като с предприетите от ответника действия по премахване на притежавания от ищеца търговски обект и изграждането на нова сграда на негово място не е налице правопрекратителен ефект по отношение на притежаваното от кооперацията право на строеж, не е възникнала нито твърдяната имуществена вреда („отнемане на законно учреденото право на строеж”), нито причинно-следствената връзка между противоправното поведение и твърдения вредоносен резултат, поради което предявеният деликтен иск се явява неоснователен и трябва да бъде отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е възпроизвел съдържанието на нормите на чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 и на ал. 2 ГПК, заявил е, че атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като при наличието на всички, визирани в нормата на чл. 45 ЗЗД предпоставки, съдът е приел, че искът е неоснователен и е формулирал следните въпроси: 1) за наличието на деяние от страна на ответника (без законно основание разрушава сграда, собственост на кооперацията и строи на същото място друга сграда, а съдът е приел, че не е налице деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД); 2) относно причинената вреда на ищеца (ищецът е лишен от правото на строеж върху процесните 120 кв. м., тъй като след построяването на сграда от страна на ответника за ищеца не съществува възможност да се ползва от учреденото му право на строеж); 3) относно наличието на противоправност в поведението на ответника (разрушава законно изградена сграда и без да има право да строи на мястото на разрушената сграда, изгражда друга сграда); 4) относно наличието на причинна връзка между поведението на ответника и настъпилия вредоносен резултат (разрушена е законно притежавана сграда и без строителни книжа е извършен нов строеж); 5) относно вината на ответника (като субективно отношение към извършеното деяние е безспорно установена по делото). Касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от изводите на въззивния съд, обективирани в мотивите на съдебното решение, не е очевидно неправилен. Съдът е приел, че е налице противоправно поведение на ответника, а тезата на касатора, че са формирани изводи за липса на деяние и противоправност не съответства на съдържанието на мотивите на въззивния акт. Искът е отхвърлен защото е прието, че липсва вреда и причинна връзка между поведението на ответника и твърдяната от ищеца загуба на правото му на строеж. Тези изводи са изцяло съобразени с принципите на вещните права и по-специално с уредбата на ограниченото вещно право на строеж и практиката на ВКС по приложението й. В решение № 178 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 972/2010 г., І г. о. на ВКС е дадено тълкуване, че правото на строеж не се погасява, ако сградата или част от нея погине, защото без да е необходимо учредяването на ново вещно право, собственикът й може да я построи отново в същия обем и вид, освен ако в акта за учредяване не е предвидено друго - чл. 66, ал. 2 ЗС; в решение № 107/13.06.2016 г. по гр. д. № 6248/2015 г., I г. о. на ВКС – че в случай на събаряне или погиване на суперфициарна сграда, собственикът й запазва правото на строеж в обема на съборената, а когато с действащия ПУП не се предвижда изграждане на сграда като премахнатата, а на друга в по-голям обем, съдържанието на правото на строеж трябва да се определи от отношението на съборения обект към новия строеж и носителят на правото на строеж върху терена придобива такава част от новопостроената сграда, съответстваща на неговото право на строеж. Изводът на въззивния съд, че в резултат на действията на ответника по събаряне на суперфициарната сграда и изграждане върху терена на нейно място на друга сграда, ищецът не е загубил вещното си право на строеж и има възможност да го защити, чрез предявяване на иск за защита на вещното право (установителен иск за собственост, ревандикационен иск или негаторен иск) изцяло съответстват на практиката на ВКС, с оглед на което не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Н. Д. Р. не е представил доказателства да е направил разноски по повод касационната жалба, поради което такива не следва да се присъждат. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение