Определение № 4143 от 04.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1182/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2 и следв. във връзка с чл. 200, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Р. Иванова срещу Определение № 58/03.01.2024 г., постановено по адм. дело № 10136/2023 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлено оспорването срещу отказ, обективиран в писмо изх. № 94-Р-69/16.06.2023 г. на заместник - министъра на правосъдието, за разглеждане по същество на подадено заявление вх. № РС-23-156/24.04.2023 г. по чл. 60а от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Изложените доводи за неправилност на обжалваното определение са обосновани с мотиви, че в случая процедурата по чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл. 144 АПК е за определяне на възнаграждение на адвокат за предоставена безплатна правна помощ. Посочено е, че процедурата по чл. 60а ЗСВ е предпоставка за допустимост на иск по чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Развити са съображения, че единствената процедура за защита от забавено правосъдие е чл. 60а ЗСВ и последващата чл. 2б ЗОДОВ, и с оглед преюдициалността на първата, то следва да бъде разгледано заявлението й. В противен случай се оказва, че вътрешната процедура ограничава правата на гражданите, т.к. процедурата по чл. 248 ГПК не е самостоятелна такава. Ответникът - заместник – министър на правосъдието Е. Дечев, в писмен отговор, поддържа становище за неоснователност на частната жалба. Намира, че решаващият състав правилно е преценил, че Р. Иванова не попада в кръга на лицата, очертан в чл. 60а, ал.2, т.1 ЗСВ, които имат право да попадат заявление за нарушаване на правото им за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Поддържа, че развилото се след постановяване на Решение № 896/22.12.2021 г. по в. гр. дело № 6292/2021 г. по описа на Софийски градски съд производство по чл. 248 ГПК не представлява самостоятелно съдебно производство с предмет правото на адвоката да получи адвокатско възнаграждение за сметка на насрещната страна по силата на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) и съобразно това е определил, че оспореният отказ за разглеждане по същество на заявлението по чл. 60а ЗСВ е законосъобразен. Върховният административен съд – тричленен състав на шесто отделение, след като обсъди изложените основания в частната жалба и представените по делото доказателства установи следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 230 АПК и срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е отказ с изх. № 94-Р-69/16.06.2023 г. на заместник – министъра на правосъдието за разглеждане по същество на отправеното до него искане за издаване на административен акт по реда на Глава трета „а“ от Закона за съдебната власт, обективирано в заявление вх. № РС-23-156/24.04.2023 г. по описа на Инспектората към ВСС. Административното производство е образувано въз основа на заявление с вх. № РС-23-156/24.04.2023 г., подадено от Р. Иванова, чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието, за нарушаване правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. В заявлението е посочено, че оспорващата в качеството си на адвокат предоставящ безплатна правна помощ на ответника по приключено въззивно гр. дело № 6292/2021 г. по описа на СГС, на 19.01.2022 г., е подала в лично качество молба по чл. 248 ГПК за допълване на постановеното решение, в частта относно разноските касаещи определеното й възнаграждение. Според жалбоподателката това производтство е продължило прекомерно дълго, тъй като съдът се е произнесъл след 11 месеца (на 08.12.2022 г.). В тази връзка счита, че като страна в производството по чл. 248 ГПК е било нарушено правото й на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, предвид което е пострадала от актовете, действията и бездействията на органите на съдебната власт, като са й нанесени морални и материални вреди, за които претендира обезщетение в размер на 2 000 лв., на основание чл. 60а, ал. 3 ЗСВ. Заявлението на Р. Иванова от 24.04.2023 г. е разгледано от Специализираното звено на Инспектората към Висшия съдебен съвет (ИВСС), като след извършена проверка е съставен Констативен протокол (КП) от 14.06.2023 г. В него подробно е описана хронологията и движението на съдебно производство по гр. дело № 26921/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 46-ти състав, по предявен в СРС иск от „Топлофикация - София“ ЕАД срещу К. Химирски, на основание чл. 415, вр. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 139 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, за установяване на конкретно посочени парични вземания, съгласно издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 69280/2016 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав. Постановеното от състава на СРС решение е обжалвано с въззивна жалба, подадена на 20.01.2021 г. от К. Химирски, чрез пълномощника му адв. Р. Иванова. В тази връзка по описа на СГС е образувано въззивно гр. дело № 6292/2021 г., IV-г въззивен състав, по което на 22.12.2021 г. е постановено решение № 896 (неподлежащо на обжалване, на основание 280, ал. 3 от ГПК). Съдът се е произнесъл и относно разноските. В констативния протокол е посочено, че на 20.01.2022 г. от адв. Р. Иванова е подадена, на основание чл. 248 ГПК, молба за изменение на решение № 896/2021 г. по в. гр. дело № 6292/2021 г. по описа на СГС, в частта относно определеното й възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на К. Химирски, на основание чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т. 2 ЗАдв., за двете съдебни инстанции. В тази връзка от състава на СГС на 12.12.2022 г. по делото е постановено определение № 12638, с което: молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение, в частта, касаеща изменение на адвокатското възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита, на основание чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв. във въззивното производство; решение № 896/2021 г. по в. гр. дело № 6292/2021 г. по описа на СГС е допълнено, в частта, касаеща адвокатското възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита, на основание чл. 38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв. в първоинстанционото производство. Постановеното определението е окончателно. От проверяващите инспектори в специализираното звено при ИВСС е обоснован извод, че Р. Иванова, като процесуален представител на ответника, няма качеството на страна нито по гр. д. № 26921/2018 г. по описа на CPC, I ГО, 46 състав, нито по в. гр. д. № 6292/2021 г. по описа на СГС, IV-Г въззивен състав. Относно твърдението на Р. Иванова, че „не случайно е подала заявление не за забава на цялото дело, а само и единствено на процедурата по чл. 248 ГПК, която е свързана със защита на нейните права“ е посочено, че производството по реда на чл. 248 ГПК няма характер на самостоятелно дело по смисъла на самата разпоредба, поради което процесуалният представител не е страна по същото. Прието е, че разпоредбата ясно посочва качеството на страната, която е овластена да използва това право. Във връзка с чл. 26 ГПК е отбелязано, че в конкретния случай страни в производствата са били „Топлофикация - София“ ЕАД, К. Химирски, както и „Техем Сървисис“ ЕООД – трето лице помагач на ищеца. При така установените факти и правни изводи, определеният състав на специализираното звено на Инспектората към ВСС приема, че постъпилото на 24.04.2023 г. от Р. Иванова заявление е подадено от лице, което не попада в категорията на правоимащите лица по смисъла на чл. 60а, ал. 2, т. 1 ЗСВ, поради което не подлежи на разглеждане по реда и при условията на Глава трета „а“ ЗСВ. След докладна записка на директора на дирекция ППРБЕСПЧ, рег. № 94-Р-69/16.06.2023/17.10.2023 г. заместник - министърът на правосъдието, оправомощен със заповед № ЛС-01-47/16.10.2023 г. на министъра на правосъдието издава обжалваното в настоящото производство писмо с изх. № 94-Р-69/16.06.2023 г., с което уведомява заявителката, че заявлението й е недопустимо и не подлежи на разглеждане по реда на Глава трета „а“ ЗСВ на основание чл. 60а, ал. 2, т. 1 ЗСВ, тъй като тя няма качеството страна нито по гр. дело № 26921/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 46 състав, нито по въз. гр. дело № 6292/2021 г. по описа на СГС, IV-Г въззивен състав. След анализ на относимите към предмета на делото обстоятелства, първоинстанционният съд извежда, че спорният въпрос е относно допустимостта на заявлението за разглеждане, обусловена от преценката досежно качеството на жалбоподателката като надлежна активно легитимирана страна в производството по чл. 60а ЗСВ. В контекста на изложеното, от първоинстанионния съд са развити мотиви, съобразно които отговорът на спорния въпрос е поставен в зависимост от обстоятелството дали Р. Иванова е била страна в производство по чл. 248 ГПК, за което се претендира обезщетение, поради нарушаване на правото за разглеждане и решаването му в разумен срок. От правна страна, първоинстанционният съд намира, че релевантно за тази преценката е изясняването дали процедурата по чл. 248 ГПК представлява самостоятелно съдебното производство, с предмет правото на адвоката да получи адвокатско възнаграждение за сметка на насрещната страна по силата на чл. 38, ал.2 ЗАдв. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд приема, че заявителката Р. Иванова не попада в кръга на лицата, очертан от правната разпоредба на чл. 60а, ал. 2, т. 1, вр. с ал.1 ЗСВ, които имат право да подадат заявление за нарушаване на правото им за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. За правилен е приет извода, формиран в констативния протокол, че жалбоподателката няма това качество, т.к. не е налице една от предпоставките по смисъла на чл. 60, ал. 2, т.1 вр. ал. 1 от ЗСВ, а именно спрямо нея да има приключило производство. В мотивите си първоинстанционният съд се позовава на практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, съгласно която за краен момент на производството се приема приключването му с влязъл в сила акт. Това може да е акт на най-горната инстанция (включително определение за недопускане на обжалване) (X. с/у Обединеното кралство, № 9580/81, 8 юли 1987 г.), който не подлежи на обжалване. Може да е и акт на по-долна инстанция, който подлежи на обжалване, но не е бил обжалван, като в тези случаи се взема датата на влизането на акта в сила след изтичането на срока за обжалване (Пулиезе с/у Италия (№ 2), № 11671/85, 24 май 1991 г., Серия А № 206-А, §§ 11 и 16; и Хумен с/у Полша ГК, № 26614/95, 15 октомври 1999 г., §§ 44 и 58). Производствата относно разноски също трябва да се вземат предвид при определяне на общата продължителност (Робинс с/у Великобритания, № 22410/93, 23 септември 1997 г., М. Иванова с/у България, № 10905/04, 18 юни 2010 г., § 18). В светлината на цитираното тълкуване на ЕСПЧ, първоинстанционният съд приема, че производство за допълване на решението в частта за разноските (чл. 248 ГПК), доколкото се иска изменение на съдебното решение, не е самостоятелно. В този смисъл развилото се след решение № 896/22.12.2021 г. по в. гр. дело № 6292/2021 г. по описа на СГС производство по чл. 248 ГПК не представлява самостоятелно съдебно производство с предмет правото на адвоката да получи адвокатско възнаграждение за сметка на насрещната страна по силата на чл. 38, ал.2 ЗАдв. В контекста на изложеното, първоинстанционният съд формира решаващ извод, че по отношение на продължилото производство по дело № 6292/2022 г. по описа на СГС, на основание подадена молба по чл. 248 ГПК, правилно в констативния протокол проверяващата комисия, а след това и в обжалвания акт е прието, че жалбоподателката не попада в кръга на правоимащите лица, очертан в разпоредбата на чл. 60а, ал. 2, т. 1 ЗСВ. От своя страна, това обстоятелство води до недопустимост на заявление с рег. № РС-23-156/24.04.2023 г., подадено от Р. Иванова. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира обжалваното определение за валидно, допустимо и правилно. Лицата с право да подадат заявление срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, са лимитативно и изчерпателно изброени в чл. 60а, ал. 2 от Закона за съдебната власт, глава трета "а". Разпоредбата не подлежи на разширително тълкуване и в кръга на субектите по чл. 60а ЗСВ не могат да бъдат включвани лица, които са участвали в граждански, административни и наказателни производства в друго качество, което е извън кръга на предвидените в чл. 60а, ал. 2 ЗСВ (по т. 1 - страни по приключени граждански, административни и наказателни производства; по т. 2 - обвиняеми, пострадали или ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства). Качеството „страна по делото“ има процесуалноправно значение. Нашият исков процес познава следните видове страни главни страни – ищец и ответник, без които процесът не може да се развие, като в зависимост дали притежават право на иск, различаваме надлежна и ненадлежна страна; според основанието, от което произтича правото на иск на надлежната страна разграничаваме – страни, легитимирани да предявят иск като субекти на защитеното с иска право / типични страни и страни, легитимирани да предявят иск относно чуждо право / процесуални субституенти. Подпомагащите страни са лица, които встъпват в едно вече образувано дело, за да подпомогнат ищеца или ответника в свой интерес (вж. чл. 218 ГПК). Подпомагащата страна има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора (чл. 221, ал. 1 ГПК). Процесуално представителство е налице, когато вместо страната и от нейно име друго лице извършва съответните действия. Характерно за процесуалното положение на представителя е, че като действа от чуждо име, той отклонява от себе си последиците на водения процес, остава спрямо тях трето лице, като обвързва с тези последици представлявания. Затова процесуалният представител не става страна дори когато изцяло замества представлявания (при законно представителство на недееспособни или на юридически лица). Предвид горното, съдът намира за неоснователни наведените от частната жалбоподателка възражения за буквално, стеснително и неправилно тълкуване на качеството „страна“ в производството по чл. 248 ГПК и доводите, че същата е страна като носител на правото, което упражнява по чл. 38, ал.2 ЗАдв. В правната доктрина се приема, че отговорността за разноските в съдебното производство в чл. 81 във връзка с чл. 78 ГПК е правото на едната страна, в чиято полза съдът е решил делото, да иска и задължението на другата страна да плати направените от нея разноски. Тази отговорност се определя като гражданско облигационно правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон. По своята правна същност тя е обективна, безвиновна отговорност и не е отговорност за вреди, тъй като обхваща само направените разноски в съдебното производство. Изградена е върху разбирането за неоснователно предизвикан правен спор и е своеобразна санкция за това. Предвид обстоятелството, че отговорността за разноски не е отговорност за вреди, за разноските може да се произнесе само съдът, който решава делото, тъй като те са последица от произнасянето му по предмета на спора. Производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. То е способ за защита срещу неправилно присъждане на разноски – чрез допълването на съдебния акт, когато те не са присъдени или чрез неговото изменение, когато са неправилно определени, без да се обжалва по същество съдебния акт. Съгласно теорията и съдебната практика договорът за правна помощ е вид договор за поръчка, за който са предвидени правила по Закона за адвокатурата. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ се извършва от самия адвокат и е в рамките на договорна свобода между адвоката и клиента. Отношенията между адвокат и клиент в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие, се уреждат от специалната регламентация на чл. 38, ал.2 ЗАдв., съгласно която, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Разпоредбата на чл. 78 ГПК регламентира случаите, при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, а разпоредбата на чл. 38 ЗАдв. урежда хипотезата, при която се предоставя безплатна правна помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар като предпоставка за неговото заплащане съгласно т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Меродавен за определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е принципът за възмездност на адвокатския труд /чл. 36, ал. 1 ЗАдв. /, който безспорно следва да се зачита и охранява. Въпреки, че адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. се дължи директно на адвоката и че не представлява разход на представляваната от него страна, по своя характер задължението за неговото заплащане от насрещната страна е задължение за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78, ал. 1 ГПК, поради което може да е предмет на искане за допълване или изменение на решението. С определението по чл. 248 ГПК се определя отговорността за разноските по делото, т. е. разрешава се материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство. Предвид изложеното процесуалният представител в производството чл. 248 ГПК не може да действа в лично качество. Предвид обстоятелството, че заявителят Р. Иванова, участва като процесуален представител на ответника в гражданския спор, то същата не попада в кръга на правоимащите лица по чл. 60а, ал.2, т.1 ЗСВ. Правилни са констатациите на първоинстанционния съд, че въз основа на установените от ИВСС при проверката факти и обстоятелства, заместник - министърът на правосъдието е извел обосновано мотивите си за отказ да разгледа заявлението по същество. Обжалваното определение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл. 236, във вр. с чл. 200, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,