Определение № 182 от 18.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3989/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 6260 от 28.05.2015 г. на Т. И. С. чрез адвокат И. Л. и адвокат И. В. от САК против Определение № 162 от 08.05.2015 г. по гр.д.№ 90/2015г. на ВКС, III г.о. Иска се отмяна на обжалваното определение поради неговата неправилност. Ответниците по частната жалба Софийски районен съд и Прокуратура на Република България не са подали отговор на частната жалба. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 2 ГПК. Преди да пристъпи към разглеждането на частната жалба по същество, настоящият състав на ВКС е констатирал наличието на основание за спиране на произнасянето съгласно чл. 292 ГПК, а именно: съгласно Определение № 281 от 21.10.2015 г. - до постановяването на тълкувателно решение по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, а съгласно Определение № 87 от 02.06.2017 г. – до постановяването на тълкувателно решение по тълк.д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК. С т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК е даден отговор на въпроса „Подлежат ли на отмяна по чл. 307 ГПК влезлите в сила определения, преграждащи по - нататъшното развитие на делото?“, а с т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК е отклонено предложението на Председателя на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса „Кои определения, с които се дава разрешение по същество на други производства по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, подлежат на отмяна по реда на Глава Двадесет и четвърта ГПК“ поради липсата на необходимото мнозинство по чл. 112, ал. 4 ЗСВ за вземане на решение. С оглед обявяването на посочените две тълкувателни решения производството по настоящото дело следва да бъде възобновено поради отпадане на пречките за движението му. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. С обжалваното определение е оставена без разглеждане молбата на Т. И. С. за отмяна на влязлото в сила решение от 13.07.2004 г. по гр.д.№ 3459/2003 г. на Софийски градски съд, ГК, І-11 състав в частта му относно осъждането на молителя да заплати в полза на бюджета на съда държавна такса. За да постанови този резултат, предходният състав на ВКС е приел, че молбата за отмяна е процесуално недопустима, тъй като съдебните актове, с които се присъждат разноски, не се ползват със сила на пресъдено нещо, защото с тях не се решава окончателно материалноправен спор, поради което по отношения на тях е неприложим извънинстанционният контрол за правилност на влезли в сила решения. Решението в частта за разноските има характер на определение. С тълкувателните решения по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК и по тълк.д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК не е отречена възможността този вид актове да бъдат предмет на производството за отмяна. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК, въззивното определение по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд за изменение или допълване на решението в частта за разноските подлежи на касационно обжалване пред ВКС. Настоящият състав на съда приема, че положителен отговор следва да се даде и на въпроса относно възможността да се търси отмяна на влязлото в сила решение в частта за разноските. Същността на института за отмяна на влезли в сила съдебни решения – отмяна на актове, постановени при тежък порок, съставляващ пречка за установяване на истината, определя и кръга от изчерпателно изброените основания по чл. 303, ал. 1 ГПК. От такъв порок могат да страдат както съдебните решения, така и определения, които обвързват страната окончателно, без за нея да съществува друг път за защита, каквото е и произнасянето, чиято отмяна се иска в случая. Изключването на посочените определения от кръга на подлежащите на отмяна актове по реда на Глава ХХІV ГПК би довело до лишаване от достъп до съд на засегнатата страна, съответно - до нарушаване на задълженията на Република България по чл. 13 вр. чл. 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. (ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Република България от 07.09.1992 г.) и би поставило съда в невъзможност да изпълнява решенията на Европейския съд по правата на човека, когато констатираното нарушение касае определяне на разноски по делото. Това би довело до неприложимост на чл. 303, т. 7 ГПК, приет през 2009 г. в изпълнение на задълженията на страната по чл. 13 от Конвенцията националната правна система да гарантира наличието на ефективно средство за прилагане на същността на правата и свободите по Конвенцията. Неизпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека съставлява и нарушение по чл. 46, ал. 1 от Конвенцията, което влече отговорността на страната ни пред Комитета на министрите, осъществяващ контрол по изпълнение на решенията на съда. България би нарушила и задълженията си на държава-членка на Европейския съюз по чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, уреждащ правото на ефективни правни средства за защита и справедлив съдебен процес. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение