Определение № 43 от 07.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3524/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. И. Ш., подадена лично от него като процесуален пълномощник на ищеца по делото Г. И. Б., срещу определение № 1630/19.06.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1790/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване по реда на чл. 248 от ГПК в частта за разноските на постановеното по същото дело въззивно решение № 545/29.04.2025 г. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в определения от съда срок, от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се излагат оплакване и доводи за неправилност на същото. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от страните разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагали върху другата страна, а оставали за тяхна сметка. В подкрепа на това основно оплакване се излагат подробни съображения. Насрещната страна – ответникът по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) не е подала отговор на частната жалба. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. С въззивното решение № 545/29.04.2025 г. (чието допълване в частта за разноските е искано), като е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 153/23.03.2024 г. по гр. дело № 777/2023 г. на Благоевградския окръжен съд (БОС), ответната ПРБ е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на ищеца Б. сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, като този иск е отхвърлен за разликата до предявения му размер от 550 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; отхвърлен е и искът за заплащане на сумата 12 950 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума. Този резултат по делото е останал непроменен, тъй като въззивното решение не е обжалвано от ищеца в частите му, с които искът за обезщетение на имуществени вреди е отхвърлен изцяло и искът за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 150 000 лв., а в останалата му част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване с определение по гр. дело № 3525/2025 г. на настоящия състав на IV-то гр. отд. на ВКС, произнесено и постановено в същото закрито заседание от 27.11.2025 г. Във въззивното производство адв. Ш. е оказал безплатно процесуално представителство и адвокатска защита на ищеца Б., като доказателства за това са представени още пред първата инстанция – договор за правна защита и съдействие от 25.11.2022 г. Със заявление с вх. № 6281/07.03.2025 г. адв. Ш. е посочил това обстоятелство и е поискал САС да му присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв за въззивното производство, но с въззивното решение № 545/29.04.2025 г. съдът не се е произнесъл по това искане. С молба с вх. № 14515/30.05.2025 г., подадена в рамките на срока по чл. 248, ал. 1, предл. 1 от ГПК, адв. Ш. е поискал САС да допълни решението си, като му присъди адвокатско възнаграждение. Тази молба е оставена без уважение с обжалваното определение № 1630/19.06.2025 г. При извършената служебна проверка настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно, като съображенията за последния извод са следните: Основателно е основното оплакване на жалбоподателя за неправилност на решаващия извод на САС, че когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната инстанция, направените от страните разноски за собствените им въззивни жалби не се възлагали върху другата (насрещната) страна, а оставали за тяхна сметка. От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 38 от ЗАдв както с разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК, на които апелативният съд неправилно се е позовал, така и с приложимите в случая разпоредби на чл. 10, ал. 3 и 4 от ЗОДОВ, следва, че при оказана безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство в исковото производство, съдът не присъжда сторени от страната и определени по размер разноски за вече заплатено от нея адвокатско възнаграждение, а при направено от адвоката искане за заплащането му, съдът сам определя размера на това възнаграждение – съобразно фактическата и правна сложност на делото и обема на положения от пълномощника труд за защитата на съответната страна в производството, след това редуцира размера на възнаграждението съразмерно на уважената, респ. – на отхвърлената част от иска (исковете) и го присъжда с решението си, а ако пропусне да стори това – при своевременно подадена молба от адвоката по реда на чл. 248 от ГПК, му определя и присъжда възнаграждението с определение, с което допълва решението си. Това се отнася и за въззивната инстанция, която присъжда или не адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, не в зависимост от броя на въззивните жалби и потвърждаването или отмяната (изцяло или частично) на първоинстанционното решение, а в зависимост от крайния изход на материалноправния спор по делото – уважаването или отхвърлянето (изцяло или частично) на иска (исковете), както и съобразно фактическата и правна сложност на делото и обема на положения от пълномощника труд за защитата на съответната страна във въззивното производство. В случая въззивното производство не се отличава със значителна фактическа и правна сложност – страните не са правили доказателствени искания и доказателства не са събирани, проведено е едно открито съдебно заседание, в което адв. Ш. не се е явил, като процесуалните действия, извършени от него в рамките на въззивното производство, се свеждат до изготвянето и подаването на въззивната жалба на ищеца Б. и на отговора на въззивната жалба на ответната ПРБ, които са подробно аргументирани. Съдът не взема предвид подадената от адв. Ш. частна жалба срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК първоинстанционно определение № 570/22.05.2024 г., тъй като с нея не е осъществена защита на интересите на ищеца Б., а същата е относно размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на самия пълномощник-адвокат за първоинстанционното производство по делото. При така установената фактическа и правна сложност на въззивното производство и обема на осъществената от адв. Ш. дейност по процесуалното представителство на ищеца, настоящият съдебен състав му определя възнаграждение по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, в размер 1 440 лв. с включен ДДС в него. В тази връзка съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от размерите, определени съобразно НВАР на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към тази наредба. След редукцията, съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ – съразмерно на уважената от апелативния съд част от исковете по делото (50000/562950х1440), дължимото възнаграждение възлиза на сумата 127.90 лв. В заключение, обжалваното определение № 1630/19.06.2025 г. на САС, като неправилно, следва да бъде отменено и вместо него с настоящото определение следва да бъде постановено допълване на въззивното решение № 65/27.02.2023 г. в частта относно разноските, като ответната ПРБ бъде осъдена да заплати на адв. Ш., дължимото му се за въззивното производство по делото, адвокатско възнаграждение в размер 127.90 лв. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази парична сума, присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение