Решение № 10914 от 18.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4695/2013 г.

Решение № 10914 от 18.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 4695/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Николай Гунчев Производство по чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано по подадените касационни жалби от Многопрофилна областна болница за активно лечение /МОБАЛ/ "Д-р Стефан Черкезов" АД със седалище и адрес на управление: гр. Велико Търново, ул. "Ниш" № 1 чрез изпълнителния директор д-р Людмил Гецов, и от министъра на здравеопазването чрез процесуалния му представител юрк. Стела Здравкова-Нинова, против решение № 2583 от 21.02.2013 г. на Върховния административен съд, шесто отделение, постановено по адм. д. № 11214/2012 г., с което е обявена нищожността на разрешение № МБ-43/21.02.2012 г., издадено от зам. министъра на здравеопазването, в оспорената негова част, в която се разрешава на МОБАЛ "Д-р Стефан Черкезов" АД извършване на дейност по кардиология и инвазивна кардиология и делото е изпратено като преписка на министъра на здравеопазването за решаване на въпроса по искането на същата болница за издаване на разрешение. В касационната жалба на МОБАЛ "Д-р Стефан Черкезов" АД се излагат доводи за недопустимост и неправилност на съдебното решение, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Твърди се, че решението е недопустимо, тъй като е разрешен правен спор по недопустима жалба, подадена от лице без правен интерес. Оспореното разрешение не засяга права или законни интереси на оспорващия, нито създава задължения за него. Незаконосъобразно тричленният състав на ВАС, шесто отделение е приел, че прекратяването на договора за наем и отказа на наемодателя да го поднови обуславя прекия и непосредствен интерес на "Специализирана болница за активно лечение по кардиология /СБАЛК/ Велико Търново" ЕАД да обжалва разпореждането. Необосновани и незаконосъобразни са изводите на съда, че разпореждането е нищожно, тъй като на зам. министъра на здравеопазването от министъра са делегирани правомощия без да е налице изрично законово овластяване. Същите противоречат на разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от Закона за администрацията /ЗА/, както и на чл. 4, ал. 2 от Устройствения правилник на Министерство на здравеопазването. Претендира се обезсилване на обжалваното решение, евентуално отмяната му като неправилно и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата на СБАЛК Велико Търново ЕАД, като се присъдят и деловодните разноски. В касационната жалба на министъра на здравеопазването се излагат доводи за недопустимост на решението, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 2 от АПК и се иска неговото обезсилване и прекратяване на съдебното производство. Претендират се и разноските ведно с юрисконсултско възнаграждение. Твърди се, че "СБАЛК Велико Търново" ЕАД не е участник в административното производство по издаване на оспореното разрешение за лечебна дейност, не е адресат на акта и за него не е налице правен интерес от обжалването. Лечебните заведения са тези, които трябва да съобразят поведението си със забраната, съдържаща се в чл. 9, ал. 6 от Закона за лечебните заведения /ЗЛЗ/, а не обратното - разрешението за лечебна дейност да се съобразява с техните гражданско-правни отношения /в случая наемни/. Същите са в достатъчна степен съобразени с нормата на § 15 от ПЗР на ЗЛЗ. Невъзможността за съдебно обжалване на разрешението в конкретната хипотеза произтича и от чл. 48, ал. 3 от ЗЛЗ, според който на обжалване по реда на АПК подлежат само отказите да се издаде разрешение. Ответникът по касационните жалби - "СБАЛК Велико Търново" ЕАД със седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, бул. "България" № 1 оспорва същите чрез процесуалния си представител юрк. Милкова-Балджийска. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на първия касатор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационните жалби. Намира за правилно и законосъобразно изразеното в особеното мнение на председателя на съдебния състав становище за недопустимост на оспорването. Върховният административен съд, петчленен състав, втора колегия, след като прецени допустимостта на касационните жалби и наведените в тях касационни основания, съгласно чл. 218, ал. 1 от АПК, както и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора: Касационните жалби, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, са допустими, а разгледани по същество - основателни. Производството пред Върховния административен съд, шесто отделение по адм. д. № 11214/2012 г. е образувано по жалбата на "СБАЛК Велико Търново" ЕАД против частта от разрешение № МБ-43/21.02.2012 г., издадено от зам. министъра на здравеопазването, в която се разрешава на МОБАЛ "Д-р Стефан Черкезов" АД извършване на дейност по кардиология и инвазивна кардиология. Мнозинството от тричленния състав на Върховния административен съд е приело, че оспорването е допустимо и е мотивирало изводите си за наличие на правен интерес за оспорващия по следния начин: Във връзка със съществуващия договор за наем към момента на издаване на разрешението и създалото се фактическо и правно положение по чл. 9, ал. 6 от ЗЛЗ във връзка с § 15 от ПЗР на ЗЛЗ следва да се признае правният интерес на жалбоподателя да оспори издаденото разрешение на заинтересованата страна - наемодател. Налице е становище на министъра на здравеопазването /погрешно посочено на земеделието/, че договорът за наем не може да бъде продължен и следва да се преустанови неговото действие предвид забраните в чл. 9, ал. 6 от ЗЛЗ. Издаването на разрешение на наемодателя за извършването на същата медицинска дейност автоматично има за последица преустановяване на наемните правоотношения. Засягането на права и интереси по силата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията дава възможност на гражданите и юридическите лица да обжалват всички административни актове, освен изрично посочените със закон. Без значение е дали се нарушават административни или граждански права. В случая е без значение обстоятелството, че наемодателят има право да прекрати наемния договор по своя воля на други основания, предвидени в него и в закона. Достатъчен е фактът на наличие на договор към момента на издаване на административния акт и че този акт се отразява на наемните отношения между страните. Изводът за нищожност на разпореждането като издадено от административен орган, неразполагащ с материална компетентност, е мотивиран с обстоятелството, че на зам. министъра на здравеопазването министърът е делегирал правомощия със заповед № РД-15-1207/10.06.2011 г. без да е налице предвидена в закона /чл. 46, ал. 2 от ЗЛЗ/ възможност за това. Решението е подписано с особено мнение от председателя на съдебния състав, който счита, че оспорването е недопустимо, поради липсата на правен интерес /чл. 159, т. 4 от АПК/ и тъй като съдебното обжалване на акта е изключено по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията с разпоредбата на чл. 48, ал. 1 от ЗЛЗ /чл. 159, т. 1 от АПК/. Настоящият петчленен съдебен състав на Върховния административен съд, втора колегия, намира за незаконосъобразни изложените по-горе изводи на мнозинството от тричленния състав за допустимост на оспорването, съответно - за основателни наведените в касационните жалби доводи за недопустимост на същото и недопустимост на съдебното решение. В мотивите на решението си съдът се е позовал на нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Р. България, според която гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Съдържанието на "засягането" по смисъла на този текст, е тълкувано в мотивите на решение № 21 от 26 октомври 1995 г. по конституционно дело № 18 от 1995 г. на Конституционния съд на Република България. Според същото, административният акт "засяга" по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията граждани и юридически лица, когато нарушава или застрашава техни права или законни интереси. Това обективно нарушаване или застрашаване на субективно право или законен интерес на гражданин или юридическо лице е материалноправното основание за включване на административния акт в кръга на съдебно обжалваемите актове. Практически това "засягане" се обективира в нарушаване на правна норма от по-висок ранг, която обжалваният административен акт нарушава. Същевременно това материалноправно основание легитимира процесуалноправния интерес от съдебното обжалване на административния акт. Недопустимо е обжалването на акта от лице, чиито права или законни интереси не са нарушени или застрашени. Разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията обхваща "всички административни актове" без оглед на техния характер и теоретична квалификация. Изключването на даден административен акт от кръга на съдебно обжалваемите актове може да стане само чрез закон. Това не означава, че законодателят не е ограничен от Конституцията при изключване на определени административни актове от съдебно обжалване. Той остава ограничен от общите конституционни принципи - например не могат да бъдат изключени от съдебно обжалване административни актове, които засягат основни конституционни права . Видът на административния акт обаче не е самостоятелен конституционен критерий и не ограничава законодателя в неговата преценка. В съответствие с това тълкуване е нормата на чл. 147, ал. 1 от АПК, предвиждаща, че право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Същата под нарушаване има предвид прекратяване или ограничаване на субективни права или свободи, отказ да се издаде акт, който е условие за възникването и упражняването на субективни права, създаване на нови или разширяване на съществуващите задължения, а под застрашаване - предстоящо нарушаване, което все още не е налице. Според изложеното в жалбата на "СБАЛК Велико Търново" ЕАД, с издаването на разрешението на МОБАЛ "Д-р Стефан Черкезов" АД за извършване на дейност по кардиология и инвазивна кардиология административният орган е нарушил забраната на чл. 9, ал. 6 от ЗЛЗ, според която на територията на държавно или общинско лечебно заведение за болнична помощ може да осъществява дейност друго лечебно заведение за болнична помощ, само при условия, че клиниките отделенията и лабораториите в двете лечебни заведения за болнична помощ извършват различни медицински дейности. По този начин жалбоподателят се домогва да обясни наличието на правен интерес със "засягане" по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Р. България, изразяващо се в нарушаване на правна норма с издаването на административния акт. Според него, несъобразяването на административния акт със забраната на чл. 9, ал. 6 от ЗЛЗ е засегнало неговото субективно гражданско право да бъде продължен наемният му договор като наемател, сключен с наемодателя, на когото е издадено разрешението. Тези доводи настоящият касационен състав намира за неоснователни. Нормата на чл. 9, ал. 6 от ЗЛЗ не съдържа забрана да бъде издадено разрешение за лечебна дейност на държавно или общинско лечебно заведение за болнична помощ, имащо договор за наем с друго лечебно заведение, осъществяващо същата лечебна дейност. Това следва и от разпоредбата на § 15 от ПЗР на ЗЛЗ, според която лечебните заведения за болнична помощ, които осъществяват дейност на територията на държавно или общинско лечебно заведение за болнична помощ и не отговарят на условията по чл. 9, ал. 6, могат да продължат да извършват досегашната си дейност до изтичане на сроковете, уговорени в сключените до влизането в сила на този закон договори за наем. Следователно, дори и отказът на наемодателя да продължи срока на наемния договор да е мотивиран с това, че следва да съобрази забраната по чл. 9, ал. 6 от ЗЛЗ, не може да се приеме, че за жалбоподателя в качеството му на бивш наемател е налице правен интерес от оспорването на административния акт, тъй като поради несъобразяване на административния акт със законова разпоредба е накърнено неговото "субективно право" да ползва под наем помещенията на МОБАЛ "Д-р Стефан Черкезов" АД. Сключването на договор за наем между две равнопоставени страни, респ. продължаване на неговия срок, зависи от съвпадането на двете насрещни волеизявления на страните. Чисто хипотетично, отмяната на разрешението или прогласяването му за нищожно няма да доведе автоматично до продължаване срока на наемния договор. Не е налице и второто изискване на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Р. България, а именно - административният акт да не е изключен със закон от кръга на съдебно обжалваемите актове.