Определение № 5836 от 15.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3684/2024 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. С. К., в качеството му на особен представител на ответника А. К. Г., срещу определение № 772 от 11.07.2024 год., постановено по в. гр. дело № 391/2024 год. по описа на Окръжен съд – Русе, с което е оставено без уважение искането му за допълване на постановеното по посоченото дело решение № 284 от 26.06.2024 год. в частта му за разноските /т.е. за увеличаване на определеното му възнаграждение/. Частният жалбоподател поддържа, че във въззивната жалба било направено искане за определяне на възнаграждение на особения представител, като такова било определено в размер на 400 лв. и тази сума била внесена от ищеца. Неправилно въззивният съд бил приел, че този размер на възнаграждението е съобразен с характера на спора и обема на извършената работа от особения представител във въззивната инстанция – изготвяне на жалба, изготвяне на отговор на въззивна жалба и явяване в едно съдебно заседание. В случая материалният интерес по разглежданите от въззивния съд жалби възлизал на 30 904.27 год., поради което адвокатското възнаграждение следвало да бъде определено в размер на 1 561 лв. Спорът бил с по-висока фактическа и правна сложност. Не можело да се приеме, че решението по дело С-438/2022 на СЕС позволява неприлагането на чл. 36 ЗА, а и дори това да било така, то определеното адвокатско възнаграждение въобще не било съобразено с характера и вида на спора и неговата фактическа и правна сложност, с материалния интерес, с вида и обема на действително извършената работа, както и с крайния резултат от нея. Освен това размерът на определеното на особения представител възнаграждение бил 8 пъти по-нисък от адвокатското възнаграждение на представителя на насрещната страна, а и 4 пъти по-нисък от допустимия минимум по чл. 47, ал. 6 ГПК, който следвало да бъде приет за ориентир. Ищецът „Д.-Строй“ ЕООД не е подал отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /определението на съда, с което се определя размер на възнаграждението на особения представител, представлява произнасяне със съдебен акт по разноските в производството, който акт може да бъде изменян по реда на чл. 248 ГПК, а при отхвърляне на искането на правоимащото лице, което в тази хипотеза е особеният представител, за увеличаване на размера на определеното му възнаграждение – на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 вр. с чл. 248 ГПК/, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Производството по в. гр. дело № 391/2024 год. по описа на Окръжен съд – Русе е образувано по въззивна жалба на ищеца „Д.-Строй“ ЕООД и по въззивна жалба на ответника А. К. Г., чрез назначения му особен представител адв. С. К., срещу решение № 453 от 04.04.2024 год., постановено по гр. дело № 3180/2023 год. по описа на Районен съд – Русе, като всяка от страните го е обжалвала съобразно правния си интерес: ищецът – в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а ответникът – в частта му, в която е уважен искът по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Ответникът е подал отговор на въззивната жалба на ищеца, чрез назначения му особен представител, като последният е направил искане да му бъде определено възнаграждение. С разпореждане № 1564 от 15.05.2024 год. въззивният съд е задължил ищеца до първото съдебно заседание да внесе възнаграждение в размер на 400 лв. по сметка на съда и да представи платежен документ. Посочената сума е внесена от ищеца и на адв. С. К. е изплатено възнаграждение в размер на 400 лв. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от особения представител за присъждане на съответно на фактическата и правна сложност на делото възнаграждение /без да е претендиран конкретен размер на същото/, въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил без уважение искането за увеличаване на определеното възнаграждение. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е приел, че при определяне на размера на възнаграждението са съобразени характера на спора и обема на извършената от особения представител работа във въззивната инстанция – изготвяне на жалба, изготвяне на отговор на въззивна жалба и явяване в едно съдебно заседание, като не са налице нови обстоятелства, които да налагат промяна на вече определеното възнаграждение от 400 лв. Обжалваното определение е неправилно. Съгласно разясненията, дадени с т. 6 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, а размерът му се определя от съда. Особеният представител има право на възнаграждение за всяка инстанция, пред която осъществява процесуално представителство. Решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022 /чл. 633 ГПК/ задължава всеки национален съд при определяне на възнаграждение на особения представител на ответника /привременно, респ. окончателно/ да не прилага Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа – загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 18.02.2025 год./, към която препраща чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК. Съдът е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Съдът остойностява труда на особения представител и съобразно пазара, на който адвокатите с подобна квалификация уговарят възнагражденията си за процесуална защита по подобни дела. Съдът прилага опитните правила и познава специализирания и висококвалифициран пазар /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024 год. на ВКС по т. дело № 1908/2022 год., I т. о., ТК, определение № 1570 от 12.06.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 664/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2289 от 13.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3051/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2080 от 04.07.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 633/2025 год., II т. о., ТК, определение № 4427 от 04.10.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3842/2022 год., I г. о., ГК, определение № 3975 от 30.08.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2806/2024 год., IV г. о., ГК, определение № 3337 от 25.06.2025 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2091/2025 год., IV г. о., ГК и др./. В разглеждания случай подготовката и проучването на делото са били осъществени не само във връзка с подадения отговор на въззивната жалба на ищеца, но и с оглед депозираната от особения представител на ответника въззивна жалба срещу въззивното решение. Особеният представител е участвал и в единственото проведено във въззивното производство открито съдебно заседание. Предявените обективно съединени два иска не разкриват по-висока фактическа и правна сложност в сравнение с други дела със същия предмет. Макар тези обстоятелства да са взети предвид, размерът на възнаграждението, определен от въззивния съд, не е съобразен с пазара на труда на квалифицираните адвокати по делата по подобни искове, каквато квалификация е проявил особеният представител на ответника – предоставената от него защита е адекватна. В този смисъл обжалваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено, като настоящият съдебен състав намира, че на особения представител на ответника следва да бъде определено окончателно възнаграждение в размер на 1 000 лв. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което на адв. К. бъде определено допълнително възнаграждение за оказаната от него правна помощ по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК във въззивното производство в размер на 600 лв. /разлика между определеното възнаграждение от 400 лв. и дължимото от 1 000 лв./, което, доколкото понастоящем исковото производство е приключило и предвид изхода от него, следва да бъде изплатено от бюджета на Окръжен съд – Русе, а загубилата страна следва да бъде осъдена на основание чл. 77 ГПК да възстанови съответната сума в полза на съда, както следва: ответникът – сумата от 442.71 лв., съразмерно с уважената част от исковете, а ищецът – сумата от 157.29 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете /адвокатът не се поставя в положението на кредитор на страна по делото, който сам, чрез изпълнителен лист, да търси плащане на определеното му от съда възнаграждение/. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,