Определение № 4835 от 17.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3313/2024 г.

Образувано е по частна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София против определение № 1373 / 07.02.2024 г. по адм. дело № 872 / 2024 г. на Върховния административен съд, седмо отделение. Поддържат се оплаквания за неправилност поради неточно прилагане на процесуалния закон. Според жалбоподателя отправеното от друг съд преюдициално запитване не обвързва съда, дори при заключение за относимост на поисканото тълкуване към повдигнатия пред него спор, да спре делото с необжалваемо по силата на чл. 631, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) определение. Мотивира становище за липса на идентичност между задължението на съда да спре делото поради отправено от него по съответното дело преюдициално запитване и правомощието на друг съд да спре производството, поради обусловеност на спора от исканото тълкуване. Развива съображения, че в първата хипотеза, за разлика от втората, съдът оценява в пълнота фактите и обстоятелствата по делото и въз основа на тях обосновава необходимостта от получаване на указания по тълкуването на наднационалното право, като в производството пред СЕС страните имат възможност да ангажират позициите си по отношение връзката на спора с преюдициалния въпрос, затова и необжалваемостта на преграждащия съдебен акт не ограничава правото им на защита. Обратно, доколкото посочените гаранции не могат да се отнесат към случаите, когато делото се спира поради отправено от друг съд преюдициално запитване, преценката за наличие на основанията за спиране, в т.ч. и връзката на спора с делото пред СЕС, следва да подлежи на по-нататъшен инстанционен контрол. Ответникът по частната жалба, „АИШ Интернешънъл транспорт“ ЕООД, [населено място], област Пловдив, чрез юрисконсулт Йовков изразява становище за неоснователност на същата. Представя подробни писмени бележки. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия намира частната жалба за подадена от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на определението за валидност, допустимост и правилност е неоснователна. С определение № 1373 / 07.02.2024 г. по адм. дело № 872 / 2024 г. Върховният административен съд, седмо отделение е оставил без разглеждане частната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място] срещу протоколно определение от 13.12.2023 г. по канд № 1028 / 2023 г. по описа на Административен съд - Хасково и е прекратил производството по адм. дело № 872 / 2024 г. по описа на Върховния административен съд. Приел е, че спирането на делото пред административния съд поради отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по аргумент от чл. 631, ал.1, изр. второ ГПК е изключено от инстанционен контрол. Определението е правилно. Отречената възможност за съдебно обжалване на определението, с което производството по делото е спряно до произнасяне на СЕС по преюдициален въпрос, поставен от друг съд, отразява правилната преценка на първоинстанционния съд, базирана на прецизен анализ на приложимата нормативна уредба в сферата, от една страна, и на необходимостта от гарантиране на ефикасност на института на преюдициалното запитване, от друга. Спирането на делото временно препятства развитието на висящия съдебен процес, характеризиращо се със забрана за извършване на процесуални действия в рамките на определен период. То настъпва по разпореждане на съда при наличието на някоя от лимитативно посочените в чл. 229, ал. 1, т. 1 – т. 7 ГПК, приложима по аргумент от чл. 144 АПК, законови предпоставки. Една част от определенията, които съдът постановява в рамките на висящия процес, могат да бъдат предмет на инстанционен контрол. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1 АПК разделя на две основни групи подлежащите на обжалване определения и разпореждания. В едната група попадат преграждащите по-нататъшното развитие на производството актове, с изключение на определенията по чл. 213а, ал. 7 АПК, а към другата се причисляват случаите, които са изрично посочени в закона. Определенията за спиране са актове по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК, поради което и тяхната касационна проверка е по принцип допустима. Възможно е обаче от тази обща допустимост да бъдат въведени изключения, каквото е съдържащото се в чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, вр. чл. 144 АПК, правило, според което определението на съда, с което делото се спира поради отправеното преюдициално запитване, не подлежи на обжалване. В качеството си на съд, който разглежда съответния спор като последна инстанция, Административен съд – Хасково е задължен по силата на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), респ. чл. 629, ал. 3 ГПК, при наличие на въпрос, обуславящ изхода по делото и предполагащ тълкуване от Съда на Европейския съюз, да сезира последния, използвайки механизма на преюдициалното запитване. Това правомощие отразява позицията на съда по отношение приложимостта към поставения за решаване въпрос на правна норма, чието тълкуване може да извърши само СЕС. Спирането на делото по предписание на чл. 631, ал. 1 ГПК е само законова последица от тази преценка. Тя обаче не подлежи на съдебен контрол, на първо място, защото противното е приравнимо на въвеждане на възможност за извършване на инстанционна проверка на правните изводи на съда, които в случая се явяват елемент от едно окончателно съдебно решение. Застъпената от настоящия състав теза за недопустимост на разглежданото производство е възприета и във формиралата се съдебна практика на петчленни състави на Върховния административен съд, както и на тричленни състави на ВКС – Виж: Определение № 12636/15.12.2023 г., постановено по адм. дело № 11181/2023 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 1124/01.02.2023 г., постановено по адм. дело № 11176/2022 Г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 14117/02.11.2011 г., постановено по адм. дело № 12431/2011 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 8047/29.05.2019 г., постановено по адм. дело № 1508/2019 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 12659/15.12.2023 г., постановено по адм. дело № 10446/2023 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 691/23.01.2023 г., постановено по адм. дело № 11649/2022 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 10527/02.11.2023 г., постановено по адм. дело № 8179/2023 г., петчленен състав на Върховния административен съд, Определение № 320/23.09.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 2622/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 262/11.08.2020 г., постановено по ч. т. д. № 844/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 341/14.09.2020 г., постановено по ч. т. д. № 1063/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 440/14.10.2019 г., постановено по ч. т. д. № 2001/2019 г. по описа на ВКС, Определение № 107/26.03.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 955/21 г. по описа на ВКС, Определение № 52/04.02.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 235/2021 г. по описа на ВКС, Определение № 422/29.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 3211/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 452/24.10.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 3759/2019 г. по описа на ВКС, Определение № 42/21.01.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 94/2020 г. по описа на ВКС, Определение № 167/26.04.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 1475/2021 г. по описа на ВКС, Определение № 158/28.04.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 1407/2021 г. по описа на ВКС. По изложените съображения тричленният състав на Върховния административен съд е формулирал съответно на закона крайно заключение за недопустимост на подадената частна жалба на основание чл. 215, т. 4, вр. чл. 236 АПК. В този смисъл атакуваното пред настоящата инстанция определение е правилно и следва да се остави в сила. Наред с горните аргументи, част от съдебния състав подкрепя по резултат постановения съдебен акт, но по съображения за недопустимост, поради липса на възможност за инстанционен контрол от Върховния административен съд в хипотезите при оспорване на актове, постановени от административните съдилища като касационни инстанции по спорове по Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). В случая приложение не може да намери и чл. 132, ал. 2, т. 6 АПК. На първо място, това е така заради характера на производствата – макар и да се приема в теорията и съдебната практика, че дейността по административно наказване е форма на административна дейност, това не приравнява наказателното постановление по същност и правни последици на административен акт, нито подчинява производството по издаването и обжалването му, а оттам – и на постановените в това производство актове, на едни и същи принципи с еднакво проявление. Особеният ред на обжалване на акта по осъществения съдебен контрол при обжалването на актовете по чл. 58д ЗАНН, който смесва административни и наказателно процесуалноправни институти, не може да се прилага по аналогия в съдебно производство, чийто предмет не е решение на районния съд, както изрично е указано в закона. На следващо място, това е така заради липсата на препращаща към реда за обжалване на определенията и разпорежданията по глава тринадесета от АПК норма в специалния закон. Правилата на ЗАНН са специални по отношение на тези на АПК и следва да се прилагат винаги, когато предвиждат специални процесуални средства за защита и не препращат към АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия