Решение № 530 от 15.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 4325/2008 г.

Решение № 530 от 15.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 4325/2008 г., V г. о., ГК, докладчик председателят Елса Ташева Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на Р. М. Я. от [населено място] против решение № 83/21.04.2008 г. по гр. дело № 2018/2007 г. на С. апелативен съд. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова се настоява за отмяната му, като се уважи предявения иск, със законните последици. В хода на касационното производство ответникът по касационната жалба Е. С. В. е починал и на негово място, на основание чл. 227 ГПК са конституирани наследници - синове С. Е. В. и А. Е. В. и дъщеря М. Е. В., които изразяват становище за нейната неоснователност и молят да се остави без уважение, като им се присъдят разноските по делото. С определение № 688/29.07.2009 г. по гр. дело № 4325/2008 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 83/21.04.2008 г. по гр. дело № 2018/2007 г. на С. апелативен съд, по касационната жалба на Р. М. Я., на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради констатирано противоречие, допуснато от въззивния съд при решаването на правния въпрос за нищожността на уговорката за лихва, когато противоречи на добрите нрави, със съдебната практика, предлагаща по-различно разрешение на същия въпрос. Касационният съд обсъди доводите за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, които намира за основателни по следните съображения: за да отмени първоинстанционното решение от 20.07.2007 г. по гр. дело № 805/2006 г. в частта, с която е отхвърлен предявения на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД иск до размера от 9 273,60 лева, като погасен по давност и да постанови въззивния си акт и отхвърли иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД на Р. М. Я. против Е. С. В. за сумата от 9 273,60 лева, като неоснователен, въззивният съд е изложил по-различни съображения, въпреки идентичния краен резултат. Установено е по делото, че между страните е сключен договор за заем за сума от 2000 щ. д., която заемодателката Я. е предала на заемателя Е. В., за срок от една година, с договорена месечна лихва, в размер на 3.5 %, начислена към края на всеки изтекъл календарен месец върху невъзстановената част от заема. Въззивният съд е приел, че уговорката за лихва е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, на които чл. 26, ал. 1 ЗЗД придава правно значение, ако нарушението им се приравнява по последици на нарушението на закона. Предмет на въззивното обжалване е била част от първоинстанционното решение, с която предявеният иск за мораторна лихва е отхвърлен за сумата 9 273,60 лева, поради погасяването му по давност, които изводи въззивният съд не споделил, с оглед разпоредбата на чл. 111, ал. 1, б. "в" ЗЗД, позовавайки се на обаче на нищожността на уговорената в чл. 2 от договора лихва, която годишно възлиза на 42 % и "разкрива белезите на една несправедлива договореност, до неморално висок размер, който е в противоречие с установените в обществото ни добри нрави". Съдебната практика изразена в решение № 1285 по гр. дело № 2173/2001 г. на V-то г. о. ВКС и в решение № 140 по гр. дело № 408/2005 г. на ТК ВКС е в друг смисъл и в противоречие с изводите на въззивния съд. Касационният съд намира за правилно разрешението на въпроса в цитираните съдебни актове, според които разпоредбата на чл. 86 ЗЗД се прилага, когато не е уговорено друго. В т. 2 от договора за заем страните са уговорили лихва, в по-голям размер, определен от разпоредбата на чл. 86 ЗЗД, но тя не противоречи на закона и добрите нрави, защото разпоредбата на чл. 86 ЗЗД не е императивна и се прилага, когато не е уговорено друго, а в конкретния случай страните свободно са определили съдържанието на договора за заем, включително и клаузата по т. 2. Продължителното неизпълнение по договора за заем, сключен за периода от 21.05.1999 г. - 21.05.2000 г. не обуславя нищожност на договорената лихва, поради противоречието й със закона и добрите нрави. Тази уговорка е имала за цел да мотивира и стимулира длъжника-заемател към изпълнение на задължението си, без да изпада в продължителна забава, за да ограничи нарастването на задължението за лихва. В този смисъл касационният съд не споделя за правилни изводите на въззивния съд, а преобладаващото становище на съдебната практика в обратния смисъл, позоваващо се на чл. 9, във вр. с чл. 86 и чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, ето защо въззивното решение в обжалваната му част следва да се отмени и се постанови решение по чл. 293 ГПК, с което искът по чл. 240, ал. 2 ЗЗД се уважи за сумата 9 273,60 лева за периода 18.03.2002 г. - 18.03.2005 г. /от деня на постъпване на исковата молба и три години назад, на основание чл. 111, ал. 1, б. "в" ЗЗД/, изчислена въз основа на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза, ведно с разноските в размер на 769 лева, направени във въззивната и касационна инстанция. Водим от горните съображения, ВКС на РБ, II-ро г. о.