Определение № 495 от 18.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2524/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците И. Х. С. и Р. Г. С. срещу решение № 225 от 10.07.2025г. на Апелативен съд П. по в.т.д.№ 162/2025г. за потвърждаване на решението по т.д.№ 162/2025г. на ОС Стара Загора, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че дължат при условията на солидарност на ищеца „Юробанк България“АД, на основание Договор за кредит № 365-36 от 10.01.2008г. за покупка, строителство и ремонт“, Анекс и споразумение към него, обявен за предсрочно изискуем, сумата 34 514,38 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва от 21.04.2021г.; сумата 4 453,17 евро - възнаградителна лихва за периода от 01.04.2019г. - 21.10.2020г.; сумата 1 655,24 евро - мораторна лихва за периода 01.04.2019г. - 18.04.2021г. и 27,07 лева- имуществена застраховка, за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 1852/2021г. на Районен съд Стара Загора. В касационната жалба са изложени оплаквания за нарушение на материалния и процесуалния закон, на правото на ЕС с искане договорът за кредит да бъде прогласен за нищожен, поради действието в условието на крайна нужда при последващите изменения на договора и нарушаване на съдебната практика на СЕС в областта на защита на потребителите. Касаторите считат, че достатъчно основание за отмяна на въззивния акт е обстоятелството, че ищец по делото следва да е цесионерът „С.Г.Груп“ ЕАД, но той е конституиран като трето лице помагач. Твърдението е, че уведомлението по чл.99,ал.3 ЗЗД е произвело действие „спрямо всички трети лица“ и банката е действала както без активна процесуална легитимация, така и без правен интерес от иницииране на производството по иска по чл.422 ГПК. Изложени са мотиви за „противоречие между чл.99 ЗЗД и чл.226 ГПК“ с твърдението, че новият кредитор е този, който притежава активна процесуална легитимация, респ. правото да предяви иска. Поддържа се, че т.10б от тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е несъобразена с мястото на нормата на чл.415 и чл.422 ГПК, които са част от заповедното, съответно от изпълнителното производство, а разпоредбата на чл.226 ГПК е относима само към исковия, но не е приложима в изпълнителния процес. Касаторите считат, че прилагането на разпоредбата на чл.226 ГПК в изпълнителния процес е процесуално недопустима аномалия, тъй като в изпълнителния процес не се изисква съгласие на длъжника за конституирането на новия кредитор на мястото на стария. В тази връзка е поставен първият въпрос 1/ „ Следва ли отговорът, даден в т. 10б от тълк. дело №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да бъде прилаган и в изпълнителния процес, или съществува противоречие между чл. 99 ЗЗД, и чл. 226 ГПК и респ. в тази си част тълкувателната практика на ВКС, следва да бъде приета за неправилна. На следващо място са изложени съображения относно разглеждане на института на крайната нужда (чл.26-35 ЗЗД) като част от задължението на съда по чл.7,ал.3 ГПК, със съображения, основани на аналогия с практика на ВКС досежно нищожност на неустойка, уговорена в явно по- високи размери от обичайните. Поддържа се, че при предоставяне в заем на парични средства, които се използват за погасяване на съществуващи задължения, кредитополучателят следва да се приеме, че действа в условията на крайна нужда, изразяваща в запазване на движима и/или недвижима вещ, било предоставен в обезпечение недвижим имот на същия и/или друг кредитор, учреден реален и/или особен залог и пр., т.е. осъществена е хипотезата на чл. 26 ЗЗД, а това води до нищожност на процесния договор, доколкото „последният не е сключен при по-лоши условия от първия или явно неизгодни такива“. Касаторите излагат тезата, че след като съдът служебно следи за неравноправни клаузи в потребителските договори, това налага извода, че института на крайната нужда е част от хипотезата на неравноправна клауза като „фикцията, в която едно вземане е предоговорено, предполага именно крайната нужда, поради което трябва да бъдат изследвани всички обстоятелства, свързани със сключването на последващите изменения на процесния заемен договор“ като се позовава на решението по гр.д. № 700/2020г. на РС Пещера. В тази връзка е поставен вторият въпрос 2/ „ Следва ли институтът на крайната нужда /чл. 26 - чл. 35 ЗЗД/ да бъде разглеждан като част от задължението на съда по реда на чл. 7, ал. 3 ГПК, изразяващо в задължението същият да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, предвид и приложното поле на ПЕС и на негови източници - 169 от Договора за функциониране на ЕС, Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, Решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/19 по описа на СЕС, решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19 по описа на СЕС, Определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23 по описа на СЕС, и др ?“. В касационната жалба са поставени въпроси до Конституционния съд на Република България: 1/ Предвид разпоредбата на чл. 121 от Конституцията на Република България, съгласно която, целта на съдебните производства е да бъде установена истината, противоконституционно ли е ограничението: 1.1. въззивният съд да се произнася само по оплакванията, изложени във въззивната жалба, когато следва да бъде потвърден или постановен съдебен акт, която противоречи на Конституцията, закона, трайната съдебна практика на ВКС или на източник на Право на ЕС; 1.2. страна по делото да представи относими за правилното решаване на същото доказателства, които са й били известни, но не е предприела действия пред първоинстанционния съд в тази насока.; 2/ Предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България, във връзка с Решение по дело С-279/2009 на CEC - DEB, съгласно която всички граждани са равни пред закон, респ. със същите права се ползват и юридически лица, противоконституционно ли е ограничението на разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК, чрез която се предоставя привилегия само на кредитните институции, спрямо другите участници в кредитния пазар и/или други дружества, чието счетоводство - въз основа на нормативен акт или по своя инициатива - търпи проверка от лицензиран експерт-счетоводител /одитор/, и следва ли да се счита, че същата нарушава забраната за дискриминация, съгласно чл. 19, ал. 2, изречение второ, предложение последно от Конституцията на Република България, във връзка с чл. 10 ДФЕС, чл. 21, предложение единадесет /имотно състояние/ от Хартата на основните права на ЕС, във връзка с чл. 54, ал. 1 ДФЕС, и практиката на СЕС /Решение по дело С-279/2009 на CEC - DEB/, както и поставя ли потребителите в неравноправно положение спрямо юридическите лица, които се ползуват от горепосочената правна норма. Със съображенията, че при възникване дори и на най-малко съмнение, досежно евентуална дискриминация, предвид разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК, спрямо другите участници в кредитния пазар и/или други дружества, чието счетоводство - по закон или по своя инициатива - търпи проверка от лицензиран експерт- счетоводител /одитор/, се иска да бъде отправен към СЕС или пред КСРБ въпросът: „Представлява ли разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК, привилегия за кредитните институции, спрямо другите участници в кредитния пазар и/или други дружества, чието счетоводство - по закон или по своя инициатива - търпи проверка от лицензиран експерт-счетоводител /одитор/, и следва ли да се счита, че същата нарушава забраната за дискриминация, съгласно чл. 10 ДФЕС, чл. 21, предложение единадесет /имотно състояние/ от Хартата на основните права на ЕС, във връзка с чл. 54, ал. 1 ДФЕС, и практиката на СЕС /Решение по дело С-279/2009 на СЕС - DEB/, както и поставя ли потребителите в неравноправно положение спрямо юридическите лица, които се ползват от горепосочената правна норма)“. В писмен отговор насрещната страна оспорва основателността на искането за допускане на частното касационно обжалване и основателността на жалбата. Третото лице помагач не е депозирало писмен отговор. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С оглед изложените в касационната жалба оплаквания и доводи и симетричните на тях поставени в изложението въпроси, настоящият състав счита, че съществува необходимост и смисъл да бъдат възпроизведени единствено мотивите към обжалвания акт, които имат в някаква степен значение и относимост (чл.290, ал.2 ГПК) към въведените и очертани от касаторите в пределите на исканата касационната проверка проблеми. Тези относими правни изводи и аргументи в постановеното от Апелативен съд П. решение са: Въззивната инстанция е констатирала, че първоинстанционният съд е извършил проверка на неравноправност на клаузи от договора за кредит и последващите съглашения към него, и по делото е установена нищожността на уговорките, отнасящи се до капитализацията на просрочени лихви и те не са породили правно действие; Дължимата сума за главница по договора за кредит е определена съобразно първоначалният й размер и без зачитане действието на сключените допълнителни споразумения. Въззивната инстанция се е произнесла и по доводите за недействителност на клаузата от чл.4.1 от договора. Приела е, че тя визира възнаградителна лихва, след изтичане на 15 годишен срок от договора, до какъвто срок не се е стигнало поради неизпълнение на задължението на кредитополучателите и обявяване през 2020г., на предсрочната изискуемост на сключения през 2008г. договор. Анализирала е, че първоначално договореният лихвен процент е определен точно и ясно – от 6.2% за първите 15 години. Даден е отговор, че оспорваната разпоредба на т.5 от договора предвижда такса за предсрочно погасяване, каквото не само не е осъществено, но е и реализирано неизпълнение, довело до надлежно упражнено право на банката да обяви предсрочна дължимост на вноските, за която длъжниците са валидно уведомени. За неоснователни са счетени направените за пръв път с уточнението на въззивната жалба възражения срещу активната процесуална легитимация на ищеца „Юробанк България“АД да предяви иска по чл.422, ал.1 ГПК. Изложени са съображенията, че договорът за цесия с цедент „Юробанк“ и цесионер „С.Г.Груп“, е сключен на 30.06.2021г. - след дата на издаване на заповед за незабавно изпълнение от 09.06.2021г. по ч.гр.дело № 1852/2021г. на Районен съд Стара Загора, а съгласно задължителните указания, дадени в т.10б от ТР №4/2013г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при настъпило частно правоприемство, легитимиран да предяви иска е праводателят - заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл.415, ал.1 ГПК (каквато хипотеза е настоящата) и исковият процес ще продължи между заявителя и ответника по правилото на чл.226 ГПК със съответно приложение и на нормите на 226, ал.2 и ал.3 ГПК. Анализирано е в синихрон с указанията по тълкуватеното решение, че в настоящата хипотеза на частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на заявител, указанията по чл.415, ал.1 ГПК са дадени на цедента, който е легитимиран да предяви иска. Възпроизведени са мотивите от тълкувателния акт, че с предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд. В течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла на чл.226, ал.1 ГПК. По второто касационно оплакване, развито чрез поставения втори въпрос - по отношение на преценка за поставяне на кредитополучателите в условията на крайна нужда, в резултат на която сделката е с явно неизгодни условия за тях, въззивната инстанция не се е произнасяла, тъй като довод, основан на разпоредбата на чл. 33 ЗЗД е заявен за първи път в касационното производство (като следва да се има предвид, че този институт е уреден в разпоредбата на чл.33 ЗЗД, а не в посочените към въпроса текстове, които регламентират всичките основания за недействителност). Пред окръжния и апелативния съд не са въведени твърдения за приложена спрямо потребителите агресивна търговска практика при договарянето на клаузите от договора и допълнителните споразумения/анекси към тях (например принуда, злоупотреба с влияние, които значително са накърнили или е било възможно в значителна степен да накърнят свободата на избор или поведение на средния потребител и го подтиква да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел; за злоупотреба от страна на търговеца с всяко специфично нещастие или обстоятелство, от такава важност, че да накърни преценката на потребителя, и които са в обхвата на защитата на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговците към потребителите на вътрешния пазар, а не на Директива 93/13/ЕИО. В изпълнение на задълженията си по чл.7,ал.3 ГПК и в рамките на служебното начало в обжалвания и потвърдения с него акт, съдилищата са съобразявали, че въведената с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност (решение по дело C-600/19, т. 35 и цитираната съдебна практика) и необходимостта, в резултат на служебната преценка на договорни клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, да се компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (решението по дело C-154/15, C-307/15 и C-308/15). В случая чрез изследването на въпросите за наличие на значително неравновесие/неравнопоставеност и добросъвестност в духа на Директива 93/13, може да се приеме, че осъществена и косвена проверка и на обстоятелствата, които съгласно чл.33 ЗЗД могат да обусловят недействителност на договор. Използването на крайната нужда за сключването на договор при явно неизгодни условия също е проявление на недобросъвестност и макар съдилищата да не са дали квалификация по чл.33 ЗЗД, това не би могло да доведе до друг правен резултат, тъй като този порок е изследван през призмата на дължимата от търговеца „вona fides“ - лоялност и добронамереност. Решението на РС Пещера, на което касаторите се позовават, не визира института на крайната нужда. Отсъства основание за преценка за неизпълнено от въззивния съд задължение по чл.7, ал.3 ГПК - служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор в светлината на практиката на СЕС - решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23. В посочената практика на СЕС е обобщено, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи; че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една; че с оглед предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. Позоваването от касатора на посочените актове на СЕС е неотносимо с оглед на фактите по настоящия спор, тъй като в него не стои въпросът за преценка за формирана сила на пресъдено нещо с оглед осъществена предходна проверка за неравноправност на договорни клаузи, не стои и въпросът за изчерпване на основания за нищожност на договора, на които може да се позове потребителят. По тези съображения допускането на касационното обжалване по втория въпрос не може да бъде осъществено. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос пряко произтича от разпоредбата на чл.130,ал.2 ЗСВ – състав на ВКС няма правомощие да се произнесе по правилността на действаща (необявена за загубила сила) тълкувателна практика, постановена от общо събрание на колегия/колегии на този съд. При отсъствие на предпоставки за осъществяване на касационния контрол неоснователни са и исканията за сезиране, на основание чл.150,ал.2 от Конституцията на Република България, на Конституционния съд с поставените от касаторите въпроси, защото те нямат никакво значение за конкретния спор и за изхода на делото. Същото е относимо и към искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС - няма необходимост от тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, която да е от значение за правилното „решаване“ на спора при недопусната касационна проверка. Необяснима е и легитимацията на касаторите – потребители и смисълът те да осигуряват „защита от дискриминация“ на „други участници в кредитния пазар“, т.е. на търговци – доставчици на услуги. Поставената проблематика е извън настоящото производство и отсъстват разумни основания за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Разноски за производството не се присъждат, тъй като не са претендирани с отговора на касационната жалба, респ. не са и доказвани. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.