Определение № 2609 от 10.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1987/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба (именована „касационна жалба“) на З. Т. З. и В. И. Г., двамата чрез адв. Р. Дръгнекова, като процесуален представител, против Определение № 125 от 26.01.2026 г., постановено по адм. д. № 30/ 2026 г. по описа на Административен съд - Видин, с което е оставена без разглеждане жалбата им срещу Заповед № 13/ 08.01.2026 г. на Кмета на Община Белоградчик, обл. Видин. Частните жалбоподатели твърдят, че Определението е незаконосъобразно и прегражда пътя им на защита срещу незаконосъобразни действия на общинската администрация. Излагат доводи, че имат правен интерес от обжалване на съответната Заповед, тъй като са собственици на имота, по отношение на който е издадена. Претендират отмяна на Определението. В Становище от 13.02.2026 г. адв. Длъгнекова, като процесуален представител на частните жалбоподатели, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника по частната жалба и оспорва редовността на представения договор за правна защита и съдействие. Ответникът - Кметът на Община Белоградчик, чрез пълномощника си адв. С. Иванова, АК – Видин, в писмен отговор оспорва частната жалба по подробно изложени мотиви и претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по настоящото производство, за извършването на които представя договор за правна защита и съдействие. Върховният административен съд, състав на Второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съображенията за това са следните: Административен съд – Видин е сезиран с жалба от З. Т. З. и В. И. Г. против Заповед № 13 от 08.01.2026 г. на Кмета на Община Белоградчик, с която на основание чл. 44, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), чл. 223, ал. 1 и чл. 224 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), във връзка с постъпило писмо от Комисия за защита на потребителите, както и с оглед необходимостта от изясняване на фактическото състояние, законността на застрояването и начина на ползване на поземлен имот с идентификатор № 03616.68.26 по КККР на гр. Белоградчик, местност [местност] е разпоредено да се извърши проверка в имота, като е определена комисия за целта, която след извършване на проверката да състави констативен протокол, в който да бъдат отразени установените факти и обстоятелства, да бъдат описани съществуващите строежи и тяхното конструктивно състояние, начин на ползване на имота и сградите, съответствието им със ЗУТ, Закона за горите и действащите устройствени планове. Указано е в Заповедта същата да бъде доведена до знанието на определените длъжностни лица за сведение и изпълнение. За предстоящата проверка са уведомени жалбоподателите с цел осигуряване достъп до имота и съдействие при проверката. Проведена е кореспонденция между Община Белоградчик и собствениците за попълване на административната преписка с доказателства. Подадено е възражение от жалбоподателите срещу предстоящата проверка. Приложено е писмото на Комисия за защита на потребителите, станало повод за проверката. При така събраните доказателства и изразени становища, първоинстанционният съд е оставил жалбата без разглеждане, като е приел, че оспорването е недопустимо на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК. Изложил е съображения, че оспорената Заповед не попада сред актовете по чл. 128, ал. 1 от АПК и не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК (чл. 21, ал. 1 – 4 АПК), а попада в хипотезата на чл. 21, ал. 5, предл. първо от АПК, а именно, че не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове и в тази връзка е отразил, че атакуваният акт не засяга права и законни интереси и не създава задължения за жалбоподателите. Указал е, че Заповедта не носи белезите на властническо волеизявление, доколкото с нея се възлага на комисия да извърши физическа проверка на място и да изготви констативен протокол за резултатите от проверката. Стигнал е до извод, че жалбоподателите нямат правен интерес от оспорването, тъй като не се касае за административен акт, с който се засягат правата и интересите им, а такъв акт би бил този, с който приключва административното производство. Определението е валидно, допустимо и правилно. Законосъобразен и обоснован е изводът на съда, че Заповедта няма характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 - 4 АПК, а е такъв по чл. 21, ал. 5 АПК, който не подлежи на оспорване по съдебен ред. Видно от съдържанието на Заповедта, административният орган разпорежда на служители от общинската администрация да извършат проверка и да съставят протокол за нея. В този смисъл тя се явява вътрешно ведомствен акт и не обективира властничеки волеизявления спрямо жалбоподателите. Последните са уведомени за предстоящата проверка, за да предоставят достъп до имота и да съдействат на служителите. Правилно съдът е приел, че със Заповедта не се засягат правата и интересите на жалбоподателите, доколкото тя е част от административна процедура по установяване законността на строителството в имота и ползването на същия. Едва, ако в резултат на проверката се установи незаконно строителство и бъде издаден акт за премахването му, биха били с този акт засегнати правата на собствениците и те могат да упражнят правото си на защита, като го обжалват пред съда. Заповедта за извършване на проверка е условие за провеждането на административно производство съобразно чл. 223 и чл. 224 от ЗУТ, като има за адресати длъжностните лица от администрацията. Изводът на съда за липса на правен интерес от обжалването не е, защото лицата не са собственици, а защото не се касае за индивидуален административен акт, създаващ за тях права и задължения, а за акт, част от административна процедура, който по смисъла на чл. 21, ал. 5 от АПК не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Предвид изложеното Определението е правилно и законосъобразно и като такова за същото не са налице основания за отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника по частната жалба за присъждане на разноски за настоящото производство, на същия следва да бъдат присъдени такива за адвокатско възнаграждение. Видно от договора за правна защита и съдействие, договореното и заплатено възнаграждение е в размер на 300.00 евро. Направеното възражение за прекомерност от частните жалбоподатели е неоснователно. Съобразно чл. 8, ал. 3, във връзка с чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минималният размер на възнаграждението се равнява на 1000.00 лв., а ако се приеме, че производството е по ЗУТ, то се равнява на 1250.00 лв. В случая, приемайки дори по – ниския размер, прилагайки чл. 9, ал. 1 от Наредбата, с оглед упражнената чрез писмен отговор защита, то се получава възнаграждение от 750.00 лв. или 383 евро, който размер е по – висок от договорения и заплатен. Неоснователно е и възражението за ненадлежен договор за правна защита и съдействие. Ясни са страните по него, а разликата се състои само в отразената и попълнена договорена и заплатена сума, което е направено и представено преди приключване на производството пред касационната инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Второ отделение,