Определение № 6230 от 08.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4878/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал.1, т.1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. В. В. от гр. София, срещу определение №6736 от 19.02.2026г., постановено по адм. дело №8384/2025г. на Административен съд – София град. С частната жалба Н. В. В. оспорва постановеното определение с искане за неговото обявяване, като нищожно, евентуално за неговото обезсилване, евентуално за неговата отмяна като недопустимо и неправилно. Ответникът- Столичен общински съвет, чрез пълномощника си Р.Въчева в писмено възражение, счита частната жалба за неоснователна. Моли да се остави в сила процесното определение, като правилно и законосъобразно. Настоящият съдебен състав намира частната жалба на Н. В. В. за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна срещу определение по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК в частта, в която оспорването му е оставено без разглеждане и производството по делото е прекратено по отношение на него, кактои в частта, в която искането му за предоставяне на правна помощ е отхвърлено. В останалата част частната жалба е недопустима, тъй като жалбоподателят няма правен интерес да обжалва прекратителното определение, постановено по оспорванията на друго лице. В тази част определението не е неблагоприятно за него и същият не може да предявява чужди права. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд София град е отхвърлил искането на Н. В. В. за предоставяне на правна помощ и е оставил без разглеждане релевираното оспорване и е прекратил производството по делото, поради установеност на хипотезата на 159, т.4 АПК. Този извод е формиран след преценка, че заявеното предоставяне на правна помощ е неоснователно, тъй като предоставянето на правна помощ в случая не е оправдано с оглед ползата, която тя би донесла на поискалото я лице. Засягането на неговите права и интереси не е в степен, при която правната помощ да е решаваща за защитата им. На следващо място съдът е приел, че жалбоподателят не е ангажирал доказателства, нито се е позовава на директно и лично увреждащ го правен резултат, породен от действието на обжалваното решение. Прието е, че само по себе си местожителството на физическото лице на територията на Столична община не е юридически факт, обуславящ превръзка с неговото застрашено право или законен интерес и надлежно легитимиращ го да обжалва административният акт по управление и разпореждане с общинска собственост. Въз основа на което е направен извода, че административният акт не е източник на неблагоприятни последици за оспорващите, поради което правото му на жалба следва да бъде отречено. Определението е правилно. Неоснователни са доводите за нищожност и недопустимост на обжалваното определение. Съдебният акт е постановен от съд, компетентен да разгледа правния спор по правилата на родовата и местна подсъдност, в законен състав и в предвидената писмена форма. Съдебния акт съдържа всички необходими реквизити, предвидени с разпоредбата на чл.172а от АПК. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че определението е неправилно, поради нарушение на материалния закон. С оспореното решение на Столичен общински съвет, в качеството му на орган по приватизация е разпоредил провеждане на приватизационна процедура за конкретно посочени обекти – общинска собственост. Решенията на общинския съвет подлежат на съдебен контрол, съгласно нормата на чл. 45, ал. 3 Закона за местно самоуправление и местна администрация (ЗМСМА), като правото на граждани и/или организации да ги оспорват е в съответствие с общата клауза за съдебно обжалване на административните актове, прогласена в нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ), както и в чл. 15, и чл. 147, ал. 1 АПК, които определят обжалваемост на всички административни актове, но при условие че обжалваният акт засяга лицето, което го обжалва. Съгласно чл. 147, ал. 1 от АПК административният акт подлежи на оспорване от граждани и организации, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него, както и от тези, за които актът поражда задължения. Разпоредбата има общ характер, поради което наличието на правен интерес следва да се установи въз основа на прякото и непосредствено засягане на правната сфера на жалбоподателя от оспорвания административен акт. Съдържанието на понятието „засягане“ е разяснено от Конституционния съд в Тълкувателно решение № 21/1995 г., в което е прието, че административният акт засяга граждани, юридически лица и организации по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията, когато нарушава или застрашава техни права или законни интереси. Това обективно нарушаване или застрашаване на субективни права или законни интереси представлява материалноправното основание за включването на акта в кръга на подлежащите на съдебен контрол, както и за наличието на процесуалноправен интерес от неговото обжалване. Поради това е недопустимо оспорване от лице, чиито права или законни интереси не са пряко и непосредствено нарушени или застрашени от административния акт. Правният интерес трябва да е налице в хода на целия съдебен процес и следва да бъде доказан във всеки конкретен случай, а доказателствената тежест се носи от оспорващия. Според Конституционния съд във всички случаи при съдебно обжалване на актове на изпълнителната власт от страна на граждани и юридически лица интересът следва да се обосновава. Това произтича от изискването за правна сигурност, което е основен компонент на принципа за правовата държава (Решение № 5/2007 г. по к. д. №11/2006г.). В конкретния случай жалбоподателите не излагат никакви съображения с оглед неблагоприятна промяна произтичаща от действието на оспорения административен акт, в следствие на която да се отнемат, изменят или ограничават техни права и законни интереси или да се създават задължения. В случая жалбоподателя не е адресат на оспореното решение и с това решение не се засягат лични правно защитени права и интереси на оспорващия. Правният ефект на акта не засяга правната му сфера, което обуславя извода за липса на правен интерес от оспорване на акта. Жалбоподателят няма личен, пряк и непосредствен интерес от оспорването, по смисъла чл.147, ал.1 от АПК, който е и абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на съдебното производство. Първоинстанционният съд, като е приел, че е налице хипотезата на чл. 159, т. 4 от АПК и е прекратил производството по делото, е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл.236, във връзка с чл.221, ал.2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд – четвърто отделение