Определение № 5543 от 21.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5085/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс АПК. Образувано е по частна жалба на Е. Х., гражданин на Арабска република Египет, чрез адв. О. Бързаков, против определение № 14360/15.04.2026г., постановено по адм. дело № 2475/2026г. по описа на Административен съд София-град, 85 състав, с което на основание чл. 159, т.1 АПК е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д) от консулско длъжностно лице в Генералното консулство на РБ в гр. Кайро, по заявление на лицето № 0005354/13.02.2026 г. и производството по делото е прекратено. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и при необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът, с писмен отговор от 13.05.2026г., изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на Е. Х., гражданин на Арабска република Египет, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза Д) от консулско длъжностно лице в Генералното консулство на РБ в гр. Кайро, по заявление на лицето № 0005354/13.02.2026 г. С оспореното определение съдът е приел, че така издадения отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, поради което е оставил жалбата без разглеждане и производството по делото е прекратено. Прието е, че в случая няма засягане на гарантираните от ЕКПЧ основни права и свободи на жалбоподателя. Посочено е, че в жалбата не се твърди нарушаване на конкретно право измежду тези по Част I, чл.чл. 2-14, вкл. от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Така постановеното определение е правилно. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането й е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид "D" единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая, обаче, такова засягане не е претендирано от оспорващия. Твърдението за наличието на такива едва в частната жалба е ирелевантно и не следва да се взема предвид при преценка на законосъобразността на оспореното определение. Всъщност, единственото конкретно оплакване в жалбата до първостепенния съд е за нарушено с отказа право на труд. Правилно решаващият състав е приел, че правото на труд не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ. В част І на ЕКПЧ са регламентирани основните права и свободи, защитими от Конвенцията, като между тях не фигурира правото на труд, до какъвто обоснован извод е достигнал и първоинстанционният съд. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че първостепенният съд правилно и законосъобразно е преценил, че жалбоподателят не се позовава на нарушаване на защитено право по чл. 2-13 ЕКПЧ. Императивната норма на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ регламентира изключение от общото правило, поради което е недопустимо разширително тълкуване или тълкуване по аналогия чрез разширяване на приоложното й поле, в каквато насока са твърденията на частния жалбоподател. Следва да се има предвид, че правото на влизане и излизане от територията на държава от ЕС, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията и поради което не може да се претендира необосновано ограничаване при отказ за издаване на виза вид „D", съответно засягане на основни права и свободи, защитени от ЕКПЧ (чл. 2 - чл. 14). По тези съображения първостепенният съд законосъобразно и обосновано е приложил чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ. Предвид изложеното правилно на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,