Решение № 131 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1566/2005 г.

Решение № 131 от 11.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1566/2005 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 218е, вр. чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.), вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК от 2007 г. С решение от 10.03.05 г. по гр. д. № 9/05 г. на С. окръжен съд е било обезсилено решението от 28.11.03 г. по гр. д. № 263/98 г. на С. районен съд, в частта, с които съдът се е произнесъл по искове на Ц. Д. Г. срещу читалище "О." гр. С., община С., Б. Х. Д., Е. В. К., Т. Г. В. и Х. В. Х.за заплащане на обезщетение по чл. 214 от КТ за незаконното и отстраняване от работа за периода 1.05.94 г. - 23.06.04 г. Със същото решение, след частична отмяна на решението на районния съд, са били отхвърлени исковете между същите лица по чл. 214 за сумата от 79,79 нови лева за периода 1.10.89 г. - 1.05.94 г., ведно със законната лихва от 23.06.94 г. и е оставено в сила решението на районния съд, с което исковете са били отхвърлени за разликата над 79,79 нови лева до претендираните 90 нови лева. В срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби от Ц. Д. Г. В тях са изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, както и за материална незаконосъобразност на обжалваното решение. Ответниците в производството не вземат становище по частната жалба. Върховният касационен съд, състав на I г. о., намира касационните жалби за процесуално недопустими в частта, имаща за предмет въззивното решение по съществото на правния спор. Съгласно чл. 218а, ал. 2, б. "б" от ГПК (отм.), вр.чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК, в редакцията им след измененията с ДВ бр. 105/2002 г., решенията на въззивните съдилища по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение подлежат на касационно обжалване само ако са с цена на иска над 5 000 лв. В настоящия случай предявените от Ц. Г. субективно съединени искове по чл. 214 от ГПК са с цена 90 нови лева и въззивното решение по тях не подлежи на касационно обжалване. Неоснователен е доводът на Ц. Г., развит в касационната и жалба от 14.04.05 г., че исковите претенции следва да бъдат актуализирани, като месечният размер на претендираното обезщетение се формира на база минималната за страната работна заплата към момента на постановяване на съдебното решение. Цената на предявения иск се определя към момента на подаване на исковата молба не се влияе от промяната в курсовата стойност на лева - т. 4 от ТР № 2/97 г. на ОСГК на ВКС; от протеклите инфлационни процеси в страната или пък от промяната в размера на минималната работна заплата. При определяне цената на иска следва да се отчита и последващото приемане на Закона за деноминация на лева. В случая исковете са за 90 000 стари лева, или за 90 нови лева и тази сума следва да се преценява при проверката за допустимост на касационното обжалване на въззивното решение. Тази сума е формирана на база последното получено месечно брутно трудово възнаграждение на Г., в съответствие с чл. 214, вр. чл. 228, ал. 1 от КТ и не подлежи на осъвременяване чрез отчитане на последващите промени в ръста на минималната работна заплата, както неправилно поддържа жалбоподателката. На следващо място - касационните жалби на Ц. Г. срещу въззивното решение са подадени на 14.04.05 г. и на 15.04.05 г., при действието на последната редакция на чл. 218а от ГПК, след изменението с ДВ бр. 105/2002 г., поради което по отношение на тях не се прилага § 79 от ПЗР на ЗИД на ГПК от 2002 г. Този текст има предвид заварени дела по висящи касационни жалби към момента на влизане в сила на изменението на закона - 11.11.2002 г., а в случая жалбите на Ц. Г. са подадени много след тази дата и спрямо тях се прилагат новите правила, въведени с изменението на ГПК (отм.) с ДВ бр. 105 от 08.11.2002 г. Следва да се има предвид, че първоначалната практика на ВКС по приложението на § 79 от ПЗР на ЗИД ГПК от 2002 г. е преодоляна, като впоследствие се приема, че заварени висящи дела по смисъла на § 79 са само тези, по които е имало подадена касационна жалба към момента на приемане на това изменение на ГПК. В този смисъл са определение № 83/11.04.06 г. по гр. д. № 149/06 г. на 5 чл. с-в на ВКС; определение № 212/21.09.06 г. по гр. д. № 425/06 г. на 5 чл. състав на ВКС, както и множество други определения на тричленни състави. В частта, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск, касационната жалба е допустима - т. 3 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, но неоснователна. Правилен е изводът на въззивния съд, че претенцията на ищцата по чл. 214 от КТ обхваща периода 1.10.89 г. - 1.05.94 г., така, както е посочено в уточненията, направени в съдебно заседание на 16.07.96 г. по гр. д. № 222/95 г. на С. окръжен съд. Като се е произнесъл за един последващ период - 1.05.94 г. - 23.06.04 г., който не е бил заявен от ищцата, районният съд е постановил недопустимо решение, което правилно е било обезсилено в тази част. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на I ГО,