Определение № 13167 от 17.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11943/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на „Амарант Резиденс Дивелопмент“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Димитров, срещу протоколно определение № 8698 от 29.07.2025 г., постановено по адм. дело № 607/2025 г. по описа на Административен съд – Варна. В частната жалба се излагат доводи за необоснованост и неправилност на определението, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Твърди се, че частният жалбоподател е заинтересовано лице по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 4 и т. 5 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ и за него е налице правен интерес от оспорване на решението. Претендира се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – Общински съвет – Варна, в срока по чл. 232 от АПК не изразяват становище по частната жалба. Ответниците – Г. С. Ч., Н. С. Ч. и С. Г. Ч., в приложен по делото писмен отговор, чрез пълномощника си адв. Вълов, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендират присъждане на разноски по делото. Върховният административен съд, Второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна по следните съображения: За да постанови оспореното определение Административен съд – Варна, е приел, че жалбоподателят, в качеството си на собственик на поземлени имоти с идентификатори 10135.2568.177 и 10135.2568.176, няма правен интерес от оспорването, тъй като не е заинтересовано лице по смисъла на чл. 131, ал. 2 от ЗУТ. Прието е от съда, че жалбоподателят не попадат в кръга на заинтересованите лица по чл. 131, ал. 2, т. 1 от ЗУТ, доколкото неговите имоти не са предмет на процесния подробен устройствен план /ПУП/ - план за регулация и застрояване /ПРЗ/. Позовавайки се приетите по делото съдебно-технически експертизи, съдът приема също така, че с процесния ПУП – ПРЗ не са допуснати намалени разстояния спрямо имота на жалбоподателя, както и с предвижданията на план не се въвеждат ограничения в режима на застрояване и ползване на имот с идентификатор 10135.2568.177, тъй като този поземлен имот попада в обхвата на уличната регулация, одобрена със заповед от 2017 г., а процесният ПУП само се съобразява с нея и чл. 9, ал. 2 от ЗУТ в случая е неприложим. Според съда наличието на издадено разрешение за поставяне на преместваем обект е ирелевантно за настоящото производство, тъй като преместваеми обекти се поставят за определен период от време и отделно от това по силата на специалните норми на ЗУТ е недопустимо поставянето на преместваеми обекти да води до ограничаване на ползването на имотите, съгласно ПУП и инвестиционните намерения на субектите. Прието е от съда също така, че в случая транспортният достъп до имота, както на жалбоподателя, така и на заинтересованите страни, е предвиден съгласно одобрен ПУП от 2017г., а не е предмет на настоящия план. Така постановеното определение е правилно. Пред Административен съд – Варна е оспорено решение по т. 492.4 от Протокол № 19 от проведено на 30.01.2025 г. заседание на Общински съвет – Варна, с което на основание чл. 129, ал. 1 и чл. 134, ал. 2, т. 6 от ЗУТ, е одобрен ПУП – ПРЗ за УПИ XII – 145 „за жилищно строителство“ и УПИ XIII – 145 „за жилищно строителство“, кв. 33 по плана на к. к. „Св. Св. Константин и Елена“, гр. Варна, представляващ изменение на ПУП – ПРЗ, одобрен със заповед № РД-02-15-90/12.10.2017 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството. По делото се установява също така, че жалбоподателят е собственик на поземлен имот с идентификатор 10135.2568.176, за който имот по действащия план е отреден УПИ IХ – 176 с предназначение „за нискоетажно курортно строителство“, и на поземлен имот с идентификатор 10135.2568.177, който по действащия план попада в улична регулация. От приетите в първоинстанционното производство писмени доказателства, включително съдебно-технически експертизи и графична част към решението, се установява, че имотите, собственост на жалбоподателя, не са предмет на процесния ПУП – ПРЗ, както и че с процесния план не се предвижда ограничение на застрояването и ползването в УПИ IХ – 176 и не са допуснати намалени разстояния между предвиденото застрояване в УПИ XII – 145 „за жилищно строителство“ и УПИ XIII – 145 „за жилищно строителство“, кв. 33, и реализираното застрояване в УПИ IХ – 176. Видно от заключението на приетите по делото съдебно-технически експертизи, за имот с идентификатор 10135.2568.177 не е предвидено застрояване и по действащия ПУП – ПРЗ, одобрен със заповед № РД-02-15-90/12.10.2017 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, този имот е с отреждане за улица и с процесния ПУП – ПРЗ не се предвиждат ограничения в ползването му. От заключението на вещите лица по приетата повторна съдебно-техническа експертиза се установява също така, че предмет на процесния ПУП – ПРЗ е единствено УПИ III – 145, от който се обособяват два урегулирани поземлени имоти - УПИ XII – 145 и УПИ XIII – 145 и се предвижда промяна на предназначението им от „за нискоетажно курортно строителство“ в „за жилищно строителство“, като частта от имот с идентификатор 10135.2568.145, която попада в уличната регулация по действащия план от 2017 г. не е в обхвата на плана за неговото изменение по процесното решение. Констатирано е от вещите лица също така, че на място имот с идентификатор 10135.2568.177 е разчертан и означен като места за паркиране и се ползва реално с такова предназначение, а по действащия ПУП – ПРЗ и по процесния ПУП е с предназначение за улица. При така установеното по делото законосъобразен е изводът на първоинстанционния съд, че за частния жалбоподател, в качеството му на собственик на поземлен имот с идентификатор 10135.2568.176 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Варна, за който имот е отреден УПИ IХ – 176 по действащия план от 2017 г., и на имот с идентификатор 10135.2568.177, който по действащия план от 2017 г. е с отреждане за улица, не е налице правен интерес да оспорва решението на Общински съвет - Варна, тъй като същият не е от кръга на заинтересованите лица по смисъла на чл. 131, ал. 1, във вр. с ал. 2 от ЗУТ. Цитираната разпоредба очертава кръга на заинтересованите лица, за които законодателят признава право на жалба срещу индивидуалните административни актове за одобряване на подробни устройствени планове, какъвто акт е процесната заповед. Съгласно чл. 131, ал. 1 от ЗУТ заинтересувани лица в производството по одобряване на подробните устройствени планове и на техните изменения са собствениците, носителите на ограничени вещни права и концесионерите според данните от имотния регистър, а до неговото въвеждане - по данни от кадастралния регистър, когато недвижимите имоти са непосредствено засегнати от предвижданията на плана. В съответствие с разпоредбата на чл. 131, ал. 2 от ЗУТ, непосредствено засегнати от предвижданията на ПУП недвижими имоти са: имотите - предмет на самия план; съседните имоти, когато с подробния устройствен план се създава свързано застрояване между тях и имот или имоти, включени в обхвата на плана; съседните имоти, включително имотите през улица, когато се допускат намалени разстояния; съседните имоти, когато се променя предназначението на имота - предмет на плана; имотите, за които с предвижданията на плана се въвеждат ограничения в режима на застрояване и ползване. В процесния случай безспорно се установява от приетите по делото писмени доказателства, че собствените на частния жалбоподател имоти не са включени в обхвата на одобрения с оспореното решение ПУП – ПРЗ, както и по отношения на същите не се предвижда свързано застрояване с имотите, предмет на плана, за да е налице по отношение на този частен жалбоподател качеството заинтересовано лице по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗУТ. Доколкото по делото не се установява от приетите писмени доказателства, включително и съдебно-технически експертизи, с процесния ПУП – ПРЗ да се въвеждат ограничения в режима на застрояване и ползване на УПИ IХ – 176, собственост на частния жалбоподател, както и да са допуснати намалени разстояния между новопредвиденото застрояване в УПИ XII – 145 и УПИ XIII – 145 и реализираното строителство в УПИ IХ – 176, то частният жалбоподател не е и заинтересовано лице по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 3 и т. 5 от ЗУТ. Възраженията на частния жалбоподател относно противоречия на оспорения ПУП – ПРЗ със специфичните правила и нормативи към цялостния план от 2017 г., както и промени в характера на застрояването и устройствените показатели по отношение на УПИ-та, предмет на оспорения ПУП, следва да се има предвид, че са относими към съществото на спора и преценката за основателност на жалбата, но не и към преценката за допустимост на оспорването в съответствие с чл. 131, ал. 2, т. 5 от ЗУТ. По отношение собствения на дружеството имот с идентификатор 10135.2568.177, който попада в улица още с плана от 2017 г., с оспорения ПУП – ПРЗ нито се въвежда ограничение в режима на застрояване, нито се предвижда ограничение в ползването му, доколкото същият продължава да бъде с предвиждане за улица, а обстоятелството, че жалбоподателят го използва като зона за паркиране не може да обоснове извод за ограничаване ползването на този имот с процесния ПУП. В тази връзка правилно съдът приема също така, че наличието на издадено разрешение за поставяне на преместваем обект е ирелевантно в настоящото съдебно производство. Настоящата съдебна инстанция намира също така, обратно на твърдяното от частния жалбоподател, че същият не притежава и качеството на заинтересовано лице по смисъла на чл. 131, ал. 2, т. 4 от ЗУТ, доколкото собственият му УПИ IХ – 176, съставляващ поземлен имот с идентификатор 10135.2568.176, не е съседен както на УПИ III – 145 по плана от 2017 г., така и на обособените от него УПИ XII – 145 и УПИ XIII – 145, на които се променя предназначението. Противно на изложеното в частната жалба и по отношение на имот с идентификатор 10135.2568.177 не се установява наличие на обща регулационна граница с имотите, предмет на оспорения ПУП – ПРЗ. Това е така, тъй като видно от заключенията на вещите лица по приетата по делото повторна съдебно-техническа експертиза, предмет на процесния ПУП – ПРЗ е само УПИ III – 145, от който се обособяват два урегулирани поземлени имоти, като частта от поземлен имот с идентификатор 10135.2568.145, която попада в уличната регулация и то по плана от 2017 г. /имот с проектен идентификатор 10135.2568.275/ не е в обхвата на процесния план и неговото предназначение не се променя. С оглед на това собствения на жалбоподателя имот с идентификатор 10135.2568.177, който е с отреждане за улица и е част от улица, ведно с част от имот с идентификатор 10135.2568.145, не е съседен на УПИ III – 145, предмет на процесния план, и няма обща регулационна граница с това УПИ-и, както и с обособените от него две нови УПИ-та с оспореното решение на Общински съвет - Варна. Предвид изложеното заключението на административния съд, че жалбата се явява недопустима на основание чл. 159, т. 4 от АПК е в съответствие със закона. С оглед горното, обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора се следват разноските за настоящата инстанция на ответниците Г. С. Ч., Н. С. Ч. и С. Г. Ч., съобразно направеното от тях искане в писмения отговор по частната жалба в размер на по 1 496.40 лева за всеки ответник, надлежно доказани с три броя договори за процесуално представителство, правна защита и съдействие от 23.04.2025 г., три броя анекси към договорите от 12.08.2025 г., три броя фактури и три броя платежни нареждания. С частната жалба са подадени и две молби с искане за изменение и допълнение на прекратителното определение в частта му за разноските, по което настоящата инстанция следва да се произнесе по реда на чл. 176а, ал. 4 от АПК. Искането на частния жалбоподател за изменение на протоколно определение № 8698 от 29.07.2025 г., постановено по адм. дело № 607/2025 г. по описа на Административен съд – Варна, в частта за разноските е частично основателно по следните съображения: Правото на разноски като акцесорно материално право на страните в процеса, регламентирано с разпоредбата на чл. 143 от АПК и чл. 81 от ГПК, във вр. с чл. 78 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, съставлява имуществено субективно право, което следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат по делото. Съгласно чл. 143, ал. 4 от АПК когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, право на разноски имат и заинтересованите страни, за които актът е благоприятен. Според правилото на чл. 78, ал. 5 от ГПК, субсидирано приложим в настоящото производство по силата на препратката на чл. 144 АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата /ЗА/. Анализът на нормативното предписание налага извод, че за да се намали възнаграждението, следва да са налице две кумулативно предвидени предпоставки: прекомерност на заплатеното възнаграждение съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и искане на насрещната страна. В конкретния случай извършвайки самостоятелна преценка, настоящата съдебна инстанция счита, че посочените по-горе кумулативни предпоставки са налице. Действително от страна на жалбоподателя в първоинстанционното производство е било направено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, в откритото съдебно заседание на 29.07.2025 г., в което първоинстанционният съд е присъдил на заинтересованите страни и ответника пълният размер на претендираното и доказано от тях адвокатско възнаграждение. В случая с оглед характера и сложността на развилото се производство, както и предвид обема на осъществената защита по отношение на трите заинтересовани страни, които имат общ интерес и се защитават от общ процесуален представител, може да се направи извод за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на по 4020 лева за всяка една от страните, обуславящо и намаление на адвокатския хонорар. С оглед на това и при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, настоящият съдебен състав намира, че съотношението между сумата от 4 020 лева, представляваща претендирано от всяка една от заинтересованите страни адвокатско възнаграждение, и сумата в размер на 1 250 лева, представляваща минималния размер по чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатска работа /Наредба № 1/2004 г./, е значително и сочи на твърдяната от жалбоподателя прекомерност. По изложените съображения искането на „Амарант Резиденс Дивелопмент“ ЕООД за изменение на прекратителното определение в частта за разноските се явява основателно по отношение присъденото адвокатско възнаграждение на заинтересованите страни и следва да бъде уважено, като настоящата инстанция определя тази сума в размер на по 1 250 лева за осъществено процесуално представително по адм. дело № 607/2025 г. по описа на Административен съд - Варна, определено в съответствие с чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за всяка една от заинтересованите страни. Неоснователно се явява искането за изменение на протоколното определение в частта, с която на Общински съвет – Варна е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 250 лева, тъй като претендираното адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на ответника не е прекомерно, доколкото то е съответно на определения минимален размер в чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,