Определение № 50002 от 05.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2234/2021 г.

Подадена е молба от Ц. Д. К., А. Д. К. и Ю. А. К. за допълване на постановеното по настоящото дело определение № 50569 от 18.10.2022г. в частта за разноските, като в полза на същите бъдат присъдени адвокатски възнаграждения съгласно представените от тях договори за правна защита и съдействие. Ответникът по молбата – ЗК „Лев Инс“ АД – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 28.11.2022 г. Съдът, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Молбата е подадена в преклузивния едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. По основателността на молбата: Настоящият състав намира, че искането на ответниците по касация А. Д. К. и Ю. А. К. за присъждане на разноски е неоснователно поради липса на доказателства за действително извършени такива. В представените с отговора на касационната жалба договори за правна защита и съдействие от 13.10.2021 г. е отразено, че за осъществяване на правна защита и извършване на процесуално представителство всеки от двамата ответници „дължи“ на адвокат Б. възнаграждение в размер на 5000 лв. с вкл. ДДС, което е „платимо“ към момента на подписване на договора. Следователно, договорите за правна защита и съдействие съдържат уговорка за момента, в който следва да бъде заплатено адвокатското възнаграждение, но е и ясно и недвусмислено изявление за плащането му към този момент, респ. за начина на плащането му – в брой или по банков път, в какъвто смисъл са задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Оттук и изводът, че договорите за правна защита и съдействие не доказват заплащането на адвокатското възнаграждение на посочените ответници и поради това искането им за присъждане на разноски в размер на същото не може да бъде уважено. По отношение на ответника по касация Ц. Д. К. молбата за присъждане на разноски е основателна. Видно от представения от него договор за правна защита и съдействие, процесуалното му представителство от страна на адвокат А. Б. е осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, т. е. безплатно. С оглед на това и доколкото в договора за правна помощ не е посочен размер на адвокатското възнаграждение, същият следва да бъде определен в съответствие с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията й към 15.05.2020 г., ДВ бр. 45) на база сумата 128 000 лв., за която е отхвърлена подадената от касатора-застраховател жалба. Изчислено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 във връзка с чл. 9, ал. 3 от посочената наредба, адвокатското възнаграждение възлиза на 3067.50 лв. Върху същото обаче не следва да бъде начисляван ДДС, тъй като по делото не са представени доказателства за регистрация на адвоката по ЗДДС. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Търговската колегия, Второ отделение, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК