Определение № 4710 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Л. В. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1302 от 11.12.2024 г. по гр.д.№ 880/ 2024 г., с което е обезсилено решение № 6689/ 28.12.2023 г. по гр.д.№ 7377/ 2023 г. на Софийски градски съд, с което М. И. Д. била осъдена да заплати на ищеца С. Л. Б. на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД сумата 60 630,73 лв., частичен иск от 122 493,64 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.06.2023 г. до окончателното плащане и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Като основание за допускане на касационен контрол ПРБ повдига процесуалноправния въпрос „Какви са правомощията на въззивния съд когато приеме, че приетата от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна?“, за който касаторът поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Освен това поддържа, че значение за точното прилагане на закона и развитието на правото има процесуалноправния въпрос „При противоречие между фактическите и правни твърдения на ищеца, обективирани в обстоятелствената част на исковата молба, въззивният съд следва ли да счете исковата молба за нередовна и да предостави указания на ищеца за отстраняване на противоречията или ако счита, че правните твърдения на ищеца, които са били възприети от първата инстанция, са неправилни, следва да даде различна правна квалификация на спора и да предостави указания на страните за подлежащите на доказване факти?“. Освен това касаторът поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагане на основополагащи процесуални правила, разграничаващи недопустимото от неправилното решение. Ответната страна М. Д. оспорва жалбата, като поддържа, че двата въпроса се свеждат до един, който не обуславя обжалваното решение, защото съдът не е приел неправилно квалифициране на иска от първата инстанция, а е приел наличие на произнасяне по непредявен иск. За втория въпрос претендира допълнително, че не е обосновано значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото. Не било надлежно обосновано и твърдението за очевидна неправилност на обжалвания акт. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд констатирал, че първата инстанция била сезирана с иск за връщане на сумата от 60 630,73 лева, частична претенция за вземане в пълен размер от 62 630 евро или 122 493,64 лева, която сума била дадена от ищеца Б. на ответницата Д. за пазене и съхранение. Произнасянето й било въз основа на нередовна искова молба, поради разминаване между изложените твърдения за правопораждащи факти в исковата молба и формулираното искане. По дадени от въззивния съд указания за отстраняване на нередовността касаторът уточнил, че претендира процесната сума като дадена по договор за влог, съгласно който влогодателят може всякога да поиска връщането на вложената вещ даже и да е уговорено, че влагането ще трае определено време. Въззивният съд приел, че предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното до съда искане. Квалифицирането на спорното право не било задължение на ищеца, а на съда, към който е отправено искането за защита. В случая субективното право, твърдяно от ищеца, било вземане за получаване на процесната сума от ответницата по договор за влог, докато с решението си първоинстанционният съд осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата като дадена й от ищеца на основание, което е отпаднало с обратна сила. По този начин първоинстанционният съд уважил непредявен иск, с какъвто не е бил сезиран. В нарушение на диспозитивното начало в процеса, съдът вместо да разгледа обстоятелствата, от които се пораждало правото на влогодателя да търси осъждане на ответницата да му върне предоставената сума, се произнесъл по иск за неоснователно обогатяване. Това произнасяне било недопустимо и актът следвало да се обезсили, като делото се върне за ново разглеждане на предявения иск от друг състав на първоинстанционния съд. При тези мотиви на инстанцията по същество, основателни са доводите на ответната страна, че формулираните правни въпроси не обуславят обжалваното решение. И двата въпроса касаят правомощията на въззивния съд при постановено от първата инстанция съдебно решение с неправилна квалификация на спорното право. Въззивният съд обаче не е извел недопустимост на обжалваното пред него решение от неправилното квалифициране на спорното право. Тази недопустимост той е извел от произнасянето по непредявен иск – при който първоинстанционният съд вместо да разгледа претенция за договорно неизпълнение, е постановил защита на вземане, произтичащо от извъндоговорен източник на облигационно отношение. Когато вземането е възникнало (според релевантните твърдения в исковата молба) от договор, а съдът се произнесе по вземане, което не е възникнало от договор, това е произнасяне по иск, различен от заявения. Точно това е прието в обжалваното решение, а не че съдът от първа инстанция се е произнесъл по релевантните факти, но квалифицирайки ги неправилно. Затова поставените въпроси не обуславят правните разрешения на въззивния съд и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. То не следва да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Такава неправилност касаторът извежда от неправилното разрешаване на формулираните от него правни въпроси. След като тези въпроси не са разрешени от въззивния съд, не е възможно актът му да се окачестви като очевидно неправилен. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и