Решение № 4033 от 14.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8749/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на директора на Национално тол управление, Специализирано звено на Агенция "Пътна инфраструктура" (АПИ), подадена чрез пълномощник, против решение № 16800/ 16.05.2025 г. по адм. д. № 344/2025 г. на Административен съд София - град, с което съдът е отменил негов отказ, обективиран в писмо с рег. № 94-00-28296/ 16.12.2024 г. Касаторът навежда доводи за недопустимост на съдебния акт, алтернативно, за неговата неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Твърди, че решението е недопустимо, тъй като липсва годен предмет на оспорване. Сочи, че съдът не е изяснил дали жалбата е подадена срещу индивидуален или общ административен акт или отказ да се издаде такъв. Според касатора неправилно и необосновано съдът е приел за установено, че е налице неоснователно обогатяване на ответника. Оспорва изводите на съда за липса на материална компетентност на административния орган, който, излизайки от кръга на правомощията си, е въвел допълнителни изисквания, които възпрепятстват възстановяване на внесени винетни такси. Според касатора се касае за правоотношение, възникнало от дейност по събиране на държавна такса, определена със закон. Твърди, че съдът не е изследвал в пълнота всички относими доказателства по делото. Оспорва извода, че е достатъчно единствено искането на лицата съобразно общата разпоредба на чл. 4б от Закона за държавните такси (ЗДТ), тъй като има утвърдена процедура за възстановяване на недължимо внесени такси по чл. 10 от Закона за пътищата (ЗП). Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на подадената от дружеството жалба. Прави алтернативно искане за обезсилване на решението като недопустимо. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът М. Й. Й., чрез пълномощник, оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, подробно изложени в писмен отговор. Иска присъждане на съдебни разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционният съд е установил, че М. Й. Й. е собственик на лек автомобил с рег. № [рег. номер], категория М1, емисионен клас EURO 6D. Й. е заплатила годишна винетка за лекия автомобил от категория М1 с идентификационен № [заличен текст] с период на валидност от 27.11.2024 г. до 26.11.2025 г.; за този автомобил е заплатена и втора едногодишна винетка с идентификационен номер № [заличен текст] с период на валидност 03.12.2024 г. – 02.12.2025 г. от съпруга на Й.. След като е установила, че в резултат на грешка за едно и също МПС с рег. № [рег. номер] има активни две винетки с крайни дати на валидност, съответно, 26.11.2025 г. и 02.12.2025 г., М. Й. е подала на 08.12.2025 г. до директора на Национално тол управление заявление за възстановяване на сумата за една от заплатените годишни винетни такси. С оспореното пред първоинстанционния съд писмо с рег. № 94-00-28296/ 16.12.2024 г. директорът на Национално тол управление е отказал да възстанови сумата за една от заплатените винетни такси поради това, че искането не попада в хипотезите на чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗП, тъй като разликата в периодите на валидност на двете закупени годишни електронни винетки е 7 дни, а според одобрената Процедура за възстановяване максималната допустима разлика в периодите на валидност между заплатените винетни такси не трябва да е повече от 3 дни, ако са заплатени в брой или с карта или най-много 5 дни, когато първото плащане е по банков път. Съдът е приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената писмена форма, в съответствие с административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалноправните разпоредби и с целта на закона, поради което го е отменил и върнал преписката на административния орган за ново произнасяне. Според съда с утвърдената от председателя на АПИ Процедура по т. 3.1.2. издателят недопустимо е излязъл от рамките на законовата делегация, тъй като му е възложено да утвърди реда, по който да се осъществява възстановяването на недължимо платени такси. С посочената в акта разпоредба като основание за отказа органът е създал и допълнителни условия, като въвежда времево ограничение в разликата в периодите на валидност на двете винетки. Съдът е заключил, че след като с първата закупена винетка собственикът е придобил право в определения едногодишен срок да ползва платената пътна мрежа, то второто плащане за същото право на ползване на пътната мрежа от същото МПС е недължимо, тъй като е лишено от основание, като при това недължимо платената винетна такса следва да бъде възстановена на дружеството, на основание чл.4б ЗДТ. Решението е правилно. Неоснователно е възражението на касатора, че оспореното писмо с рег. № 94-00-28296/ 16.12.2024 г. г. на директора на Национално тол управление - Специализирано звено на АПИ няма белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Виднo от съдържанието на писмото, с него органът е формирал отказ по подадено от М. Й. заявление, а именно да му възстанови сумата за една от заплатените две годишни винетни такси за посоченото превозно средство. Оспореното писмо съдържа властническо волеизявление на държавен орган, засягащо пряко и непосредствено законни права и интереси неговия адресат - по същество се отказва възстановяване на внесени такси. С него издателят е разгледал подаденото заявление, посочил е фактически и правни основания, извършил е анализ на приложените документи и е формирал извод, че сумата не може да бъде възстановена. Характерът на акта се извежда не от неговото наименование, а от производството, в което е издаден, етапа на производството, в което е издаден, какво разпорежда и дали засяга пряко субективни права и интереси на адресата. В проведено производство органът е отказал възстановяването на сумата и е издал оспореното писмо с ясно и недвусмислено формирано властническо волеизявление, което пряко засяга неблагоприятно правната сфера на адресата. Поради това оспореното писмо представлява индивидуален административен акт, подлежащ на съдебно оспорване по реда на АПК. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма и в съответствие с административнопроизводствените правила. Наведените от касатора доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила фактически имат отношение към задължението на съда да обсъди всички относими факти и обстоятелства, както и към задължението му да изложи мотиви - чл. 172а, ал. 2 АПК. Твърденията на първоинстанционния ответник са обсъдени от съда, но са приети за неоснователни. Фактът, че първоинстанционният съд не е възприел доводите му не означава неизпълнение на процесуалните му задължения. Доколко обосновани са изводите на съда и доколко съответстват на материалния закон е въпрос не на спазване на процесуалните правила, а на обоснованост и съответствие на решението с материалния закон. При проверка за съответствие на решението с материалния закон и обоснованост касационната инстанция установи следното: В случая се касае за правоотношение, възникнало от дейност по събиране на държавна такса, определена със закон, в полза на държавата, която дейност се реализира от орган с властнически правомощия, т. е. налице е административна дейност, основана на власт и подчинение. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗП за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние. Съгласно т. 1 от същата разпоредба, таксата за ползване от пътно превозно средство на платената пътна мрежа за определен срок, се нарича винетна такса и се заплаща за превозни средства с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3,5 тона, посочени в чл. 10а, ал. 7 ЗП. Уредбата е детайлизирана с разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за пътищата (ППЗП), съгласно която собственикът или ползвателят на пътно превозно средство по чл. 10а, ал. 7 от Закона за пътищата заплаща такса за ползване на платената пътна мрежа по чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за пътищата - винетна такса, а собственикът или ползвателят на превозно средство по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата заплаща такса за изминато разстояние по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата - тол такса. Безспорно е в случая, че заявителката М. Й. е собственик на пътно превозно средство, с оглед чиято категория - с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3,5 тона, за ползване на платената пътна мрежа се дължи заплащане на винетна такса. Безспорно е установено също, че са платени две годишни винетни такси за едно и също МПС, от което следва несъмнен извод, че Й. е запозната със задължението си по закон с оглед заявеното чрез заплащането на таксата намерение за ползване на платената пътна мрежа в посочения период. Безспорен е и фактът, че е налице дублиране на периода, за който са заплатени двете такси, с разлика от 7 дни. С извършените плащания на 27.11.2024 г. и на 03.12.2024 г. за едно и също МПС са издадени два документа - две електронни винетки за ползване на платената пътна мрежа с номера и срок на валидност, който срок частично се припокрива. Като вид такса винетката представлява плащане за предоставяне на услуга по искане на потребителя, изразяваща се в правото да ползва платената пътна мрежа на Република България. Тази услуга обаче не може да бъде предоставена повече от веднъж за един и същ период и за един и същ автомобил при правилно декларирани негови данни. Това означава, че за съвпадащия по двете винетни такси период на валидност касаторът е получил плащане на услуга, която вече е била заплатена от собстевника за същия период и за същия автомобил. Следователно плащането на втората винетна такса за период, съвпадащ с периода на валидност на първата винетна такса, т. е. за същата услуга, е недължимо извършено, тъй като липсва законово или договорно основание за това. В чл. 55, ал. 2 ЗП изрично е предвидено, че недължимо платени такси по чл.10, ал.1 и ал.2, чл.10а, ал.2 и чл.10б, ал.5, както и недължимо платените глоби и имуществени санкции в случаите по чл.179, ал.3д, изр. четвърто ЗДвП, се връщат по искане на заинтересованата страна в срок до 5 работни дни по банков път или на каса по ред, утвърден от Управителния съвет на АПИ. Със свое решение УС на АПИ е одобрил Процедура за възстановяване на недължимо внесени такси по чл.10, ал.1, т.1 ЗП - винетни такси. Според т.I.1. предмет на Процедурата е определянето на реда за възстановяване на суми от Национално тол управление при недължимо внесени такси по чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗП, включително при два или повече пъти заплащане на винетни такси. Като правно основание на постановения отказ административният орган е посочил разпоредби от посочената Процедура по възстановяване на недължимо внесени такси, публикувана на официалната електронна страница на Агенция „Пътна инфраструктура”, която по силата на законовата делегация е утвърдена от АПИ относно реда за възстановяването. Както правилно е приел първоинстанционният съд, нито в Закона за държавните такси, нито в Закона за пътищата е предвидена нормативно установена възможност АПИ с утвърдени вътрешни правила да въвежда нови условия като основания за преценка на недължимост на таксата. Предвид изложеното, първоинстанционният съд правилно е установил релевантните за спора факти, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон и е достигнал до правилен и обоснован правен извод за незаконосъобразност на административния акт, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на настоящия спор и своевременно направеното от касационния ответник искане за разноски, в полза на ответника се дължат съдебни разноски за настоящата инстанция. Видно от представените доказателства за плащане, М. Й. е платила адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата инстанция в размер на 400 лв., съответно, при превалутиране, в размер на 204, 52 евро. Направеното от пълномощника на касатора възражение за прекомерност на претендираните разноски е неоснователно, доколкото не са изложени конкретни факти и обстоятелства, които да налагат намаляване на този размер. Съдът не дължи служебно произнасяне по размера на претендираните съдебни разноски. Страната, която възразява по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, следва да наведе конкретни доводи за твърдяната прекомерност на разноските на насрещната страна. Воден от горното, Върховният административен съд