Определение № 228 от 20.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 952/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 733/23.01.2019 г. по регистъра на ВКС, подадена от К. С. Х. против определение № 25 от 15.01.2019 г. по ч. гр. дело № 4866/2018 г. на състав на ВКС /Върховен касационен съд/, IV г.о., с което е оставена без разглеждане частна жалба вх. № 15159/27.08.2018 г. срещу определение от 25.07.2018 г. по ч. гр. дело № 197/2018 г. на САС /Софийски апелативен съд/, с което е отказано допълване в частта за разноските на определение № 290 от 24.01.2018 г. на САС. Ответниците по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД и МХ „Елвеко“ ООД не представят отговор. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения резултат, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С определение № 290 от 24.01.2018 г. по ч. гр. дело № 197/2018 г. на САС е отменено протоколно определение на СГС /Софийски градски съд/ за връщане на подадена от К. Х. въззивна жалба. Така постановеното определение е окончателно и не подлежи на обжалване. С писмена молба от 09.02.2019 г. жалбоподателят е поискал определението да бъде допълнено в частта му за разноските, като с определение от 25.07.2018 г., по реда на чл. 248 ГПК, съдът е приел, че молбата е неоснователна. Срещу така постановеното определение по чл. 248 ГПК е постъпила жалба от К. Х., разгледана от състав на ВКС, IV г.о., който е оставил жалбата без разглеждане като недопустима с определение № 25 от 15.01.2019 г. по ч. гр. дело № 4866/2018 г., обжалвано пред настоящия състав на ВКС, III г.о. Обжалваното определение на ВКС е правилно. Обосновани и законосъобразни са изводите на предходния състав на ВКС относно тълкуването и прилагането на чл. 248, ал. 3, изречение 2 ГПК. Нормата съдържа уредба, която е специална спрямо общата уредба за обжалване на определения в Глава двадесета и първа ГПК и предвижда, че определението за разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. Така регламентираното нормативно разрешение поставя равенство между възможностите за инстанционен контрол на решенията, включително съдебните актове, които са окончателни /например определението на апелативния съд по чл. 274, ал. 2, изречение първо, предложение второ ГПК, вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК/ и определенията, постановени в хода на производството, приключващо със съответния краен акт – решение или определение /например определението по чл. 248 ГПК/. В конкретния случай крайният акт, с който приключва производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, изречение първо, предложение второ ГПК, вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 е определение № 290/24.01.2018 г. по ч. гр. дело № 197/2018 г. на САС, с което е уважена частната жалба на К. Х. срещу връщането на въззивната му жалба. Цитираното определение е окончателен съдебен акт, неподлежащ на последващ инстанционен контрол, поради което определението за разноските от 25.07.2018 г. не подлежи на касационно обжалване. Изложените правни разрешения съвпадат с приетите от предходния състав на ВКС съображения, което обуславя извода на настоящата съдебна инстанция за правилност на обжалваното определение на тричленния състав на ВКС. Доводите в частната жалба са необосновани и незаконосъобразни. Твърдението /означено с 2.1 в частната жалба/, че молбата не е за допълване на разноските е необосновано. Хипотезите на чл. 248 ГПК са разграничени в мотивите на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 8, но доводите на частния жалбоподател не са съобразени с разясненията в ТР на ОСГТК на ВКС, като не е взето под внимание, че определението от 25.07.2018 г. по чл. 248 ГПК, с оглед на предмета на произнасяне засяга промяна на вече постановен съдебен акт в частта за разноски, който е въззивен съдебен акт и чийто режим на обжалване е идентичен с режима на обжалване на определението по чл. 248 ГПК. Доводът в частната жалба /означен с 2.2 в жалбата//, че „няма как да се избегне прилагането на чл. 81 от ГПК“ е незаконосъобразен, тъй като прилагането на нормата от САС, предполага допустимост на производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, а както правилно е приел предходния състав на ВКС определението от 25.07.2018 г. на САС е необжалваемо. Тези съображения обуславят незаконосъобразност и на следващия довод на частния жалбоподател /изложен в частта, посочена с номер 2.3 в жалбата/, за неприложимост на чл. 248, ал. 3, изречение второ ГПК към процесния случай. Правно несъстоятелен е и другият довод на страната /посочен с означението 2.4 в жалбата/, за неприложимост на чл. 248, ал. 3, изречение второ ГПК, поради непроизнасяне на САС с определението от 24.01.2018 г. по ч. гр. дело № 197/2018 г. по искането за разноски. Нормата на чл. 248, ал. 3, изречение второ ГПК регламентира реда за обжалване на определението по чл. 248 ГПК, като прилагането й не е обусловено от наличието или липсата на произнасяне на съда /в случая САС/ по искането за разноски в определението, чието поправяне се иска - определение № 290 от 24.01.2018 г. по ч. гр. дело № 197/2018 г. на САС. Обжалваемостта на определението по чл. 248 ГПК зависи от обжалваемостта на определението, чието поправяне се претендира, тъй като нормата на чл. 248, ал. 3, изречение второ ГПК предвижда за определението по чл. 248 ГПК правният режим за обжалване на определението, чието допълване или изменение се иска в частта за разноските. Правно несъстоятелен е и довода за процесуална недопустимост на определението на ВКС /изложен в 2.5 от жалбата/. Видно от данните по делото ВКС е бил сезиран с частна жалба против определение от 25.07.2018 г. по ч. гр. дело № 197/2018 г. на САС. Касационният съд се е произнесъл, съобразно правомощията по чл. 278 ГПК, като е извършил преценка за процесуална допустимост на частната жалба, за която е задължен служебно да упражнява контрол за законосъобразност. Неправилно е становището, изложено в частната жалба относно приложението на т. 24 от ТР № 6/2012 от 06.11 2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, цитирано по – горе /изложено в 2.6 от частната жалба/. Правилно е разбирането, развито в мотивите на обжалваното пред настоящата инстанция определение, че обжалването на определението по чл. 248 ГПК, постановено от САС е процесуално допустимо, ако определението, чието допълване в частта за разноските се иска, подлежи на обжалване пред ВКС. Предходният състав на ВКС подробно е разгледал доводите на частния жалбоподател във връзка с позоваването на посоченото ТР на ОСГТК на ВКС, като е изяснил, че разгледана от ОСГТК на ВКС хипотеза за вида обжалване /въззивно или касационно/ на определение на въззивния съд по чл. 248 ГПК не съдържа тълкуване, съгласно което обжалваемост е допустима и по отношение на окончателните определения на въззивния съд по чл. 248 ГПК. Изложеното разбиране в определението на ВКС се споделя от настоящия състав на ВКС, тъй като разпоредбата на чл. 248, ал. 3, изречение второ ГПК определя обжалваемостта на определенията по чл. 248 ГПК в зависимост от обжалваемостта на съдебния акт, чието поправяне по реда на чл. 248 ГПК се иска. По този начин се осигурява равенство между възможностите за инстанционен контрол на съдебните актове, с които приключва производството /решеният и определяния/ и определенията, постановени в хода на същото производство и се изключва касационен контрол за актовете относно процесуални въпроси, когато такъв контрол не е регламентиран за актовете по същество. Незаконосъобразен е довода за нищожност на постановеното от предходния състав на ВКС определение /изложен в 2.7 от жалбата, поддържан и в 2.8 от жалбата/, свързван от частния жалбоподател с нарушения на чл. 46, ал. 1 ЗНА, чл. 10, ал. 1 ЗСВ, чл. 130, ал. 2 ЗСВ, чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България. Частният жалбоподател поддържа, че мотивите в обжалваното пред настоящата инстанция определение, съгласно които определението на САС по чл. 248 ГПК е необжалваемо води до неспазване на цитираните разпоредби. В това становище на страната не са посочени мотивите на касационния съд, с които са нарушени изброените разпоредби. Единственият довод, свързващ оплакванията за нарушения е свързан с чл. 10, ал. 1 ЗСВ, която норма според страната изключва разбирането на предходния състав на ВКС за необжалваемост на определението на САС по чл. 248 ГПК. Това становище е също така неправилно, като основаващо се на неправилно тълкуване на нормата на чл. 10, ал. 1 ЗСВ. С разпоредбата се предвижда, че съдебното производство по граждански и наказателни дела е триинстанционно – първоинстанционно, въззивно и касационно, освен ако в закон е предвидено друго. От разпоредбата не може да се направи извод, че производството по граждански дела е задължително триинстанционно. Как да функционират съдебните инстанции, се урежда в устройствени, процесуални и други закони, съдържащи процесуални правила. Затова и нормата съдържа изключението – освен ако в закон е предвидено друго. Ето защо и този довод не подкрепя твърдението на частния жалбоподател за нищожност на определението на ВКС. Трябва да се има предвид още и следното. Обжалваният пред настоящата инстанция съдебен акт е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, постановен е в писмена форма, подписан е, както и отразява ясно волята на съдебния състав в мотивите и диспозитива. Затова определението отговаря на изискванията за валидност, а е и процесуално допустимо, като постановено при наличието и надлежното упражняване на право на жалба по чл. 274, ал. 2 ГПК. С оглед така упражнения служебно контрол за валидност и допустимост на съдебния акт, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията, поддържани от частния жалбоподател за нищожност и процесуална недопустимост на съдебния акт. С оглед на изложеното следва да се приеме, че с определението, предмет на разглеждане от настоящата инстанция не е допуснато нарушение на закона, поради което същото определение следва да бъде потвърдено. По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение,