Определение № 4295 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3168/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Е. А., подадена чрез адв.К.Д., срещу определение № 10361/ 29.05.2025г. по въззивно ч.гр.дело № 493/2025г. на СГС, с което е оставена без уважение частна жалба на А. против разпореждане № 176941/02.12.2024г. по гр.дело № 49921/2024г. на СРС за прекратяване на производството, като недопустимо, поради липса на правен интерес за ищеца А. А.. В частната касационна жалба се подържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно и се иска отмяната му. В допълнително представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава допускането му до касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. Допустимо ли е искът по чл. 124, ал.4 ГПК да бъде предявен в отделно производство преди производството, в което документът ще бъде представен; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционното определение е недопустимо, преди да пристъпи към решаване на спора по същество; 3. Кога е налице правен интерес от предявяване на иска по чл. 124, ал.4 ГПК за неистинността на документ в хипотезата, в която документът не е представен като доказателство по делото. Частният касатор счита, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разясненията, дадени в ТР № 5/14.11. 2012г. по тълк.дело № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС и с решение № 407/ 23.12.2011г. по гр.д.№1138/2010г. на ІV ГО, решение № 138/14.04.2011г. по гр.д.№ 1067/2010г. на ІІІ ГО, както и с определение № 98/05.03.2015г. по ч.гр.д.№ 6505/2014г. на І ГО на ВКС. Не на последно място сочи, че определението на СГС е очевидно неправилно. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, по предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване намира следното: Ищецът А. е подал пред Административен съд-Шумен жалба, с която е оспорил Заповед № РД-49-240/11.07.2024г. на Министъра на земеделието и храните за освобождаването му от длъжността „независим член на управителния съвет в „Североизточно държавно предприятие“-Шумен и за прекратяване на правоотношението с него по Договор за управление № РД-58-76/ 20.12.2023г. С определение № 986/17.07.2024г. по адм.д. № 270/2024г. АС-Шумен е изпратил делото по подсъдност на СРС, тъй като е приел, че спорът е гражданско-правен. С уточнителна молба от 07.11.2024г., в изпълнение на указанията на СРС, А. е заявил, че предявява иск за прогласяване нищожността на клауза от договора за управление от 20.12.2023г., с която е дадена възможност на принципала да прекрати договора без предизвестие, като противоречаща на императивните разпоредби на закона (чл.24 от Закона за публичните предприятия), както и иск за установяване неистинността на доклад № 93-3887/11.07.2024г. на зам. министъра на земеделието и храните, въз основа на който е прекратен договора. С разпореждане № 176941/02.12.2024г. по гр.д. № 49921/2024г. СРС е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявените установителни искове, поради което е върнал исковата молба и е прекратил, като недопустимо производството по делото. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че не е налице обоснован правен интерес от иска за установяване нищожност на клауза от договор за управление, тъй като с този иск се цели установяване дали правото на прекратяване на договор за управление е упражнено надлежно, респ. има ли право държавният орган едностранно да го прекрати, при твърдения, че договорът не е прекратен надлежно, респ. цели се установяване на факт с правно значение, без това да е предвидено в закон по смисъла на чл.124, ал.1 ГПК. Според съда, не е налице и хипотезата на чл.124, ал.1 ГПК, тъй като не се претендира установяване на съществуващо правоотношение между страните. Посочил е, че договорът за управление има правната характеристика на договор за поръчка, като принципалът във всеки един момент може да оттегли поръчката, без да е необходимо да сочи причина за това и без да се изследва въпросът за виновното неизпълнение на договора(чл. 287, предл. 2 от ЗЗД). Този подход е възприет от законодателя при уреждането на отношенията на търговските дружества с лицата, осъществяващи управлението им, респ. членовете на управителните им органи – чл.141, ал.4 и чл.233, ал. 4 от ТЗ. Обстоятелството, че „Североизточно държавно предприятие“ Шумен“ е държавно предприятие (чл. 62, ал. 3 от ТЗ) и в този смисъл публично предприятие по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗПП, не опровергава този извод. Нито в ЗПП, нито в ТЗ, е уредено отклонение от свободната оттегляемост на овластяването. В случай, че подобно действие е било предприето в противоречие с уговорките на договора за управление, това би било основание за възникване на отговорността на дружеството, ангажирането на която обаче не се претендира по настоящото дело, но не би засегнало действието на оттеглянето на овластяването и в този смисъл не би засегнало и законосъобразността на решението на принципала. С оглед изложеното, съдът е приел, че с предявения иск не би бил постигнат целения от ищеца правен резултат, което обуславя липсата на правен интерес от предявяването му. За процесуално недопустим е счетен и иска за установяване в отделен процес на неистинност на документ (доклад), за който въобще не се твърди да има материална доказателствена сила, тоест не е заявено надлежно оспорване на документ по смисъла на чл.193 ГПК, за да се преценяват допълнителните предпоставки за допустимост на такъв иск по чл. 124, ал. 4, пр. 1 ГПК. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че атакуваното определение не следва да се допуска до касационен контрол. То не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. За да постави определението, въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Касационното обжалване не следва да се допуска и по поставените въпроси, тъй като те са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази, на която жалбоподателят се позовава. Според разясненията, дадени в ТР № 6/15.01.2019г. по тълк. дело № 6/2018г. на ОСГТК на ВКС производството по обжалване на постановените в гражданския процес определения и разпореждания е уредено като самостоятелно, различно от производствата по въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. Този подход е обусловен от различията в подлежащите на проверка съдебни актове. С решението съдът се произнася по спорното материално право, а съгласно чл. 252 ГПК определения и разпореждания се постановяват, когато съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, а се извършва преценка за приложението на процесуални норми, които по правило са императивни. Инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба служебно проверява всички правно релевантни факти, сама преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от нея, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията в частната жалба и действа в условията на пълен въззив. В съответствие с цитираната задължителна съдебна практика е процедирал в случая съставът на СГС. Съобразена е и задължителната практика на ВКС-ТР № 5 от 14.11.2012г. по тълк. дело № 5/2012г. на ОСГТК на ВКС, според която искът за установяване истинността на документ по чл. 124, ал. 4 ГПК е допустим, когато: 1) е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорването на документа по реда на чл. 193 ГПК в производство по друго гражданско дело между страните; 2) документът доказва или отрича факт от значение за възникването, съществуването, изискуемостта или погасяването на гражданско право или правоотношение и 3) ищецът има правен интерес от установяването или отричането на гражданското право или правоотношението, доколкото от него е производен и правният му интерес да оспорва документа. Правният интерес от предявяването на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК трябва винаги да е конкретен, свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване, съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ. Предвид изложеното, касационно обжалване на определението на СГС не следва да се допуска. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО